Напуснах годеника си, след като в къщата на родителите му ме превърнаха в безплатна домашна помощница

„Това вече минава всякакви граници, Ива. Не съм ви слугиня.“ Това го казах в кухнята, с ръце мокри до лактите, защото тъкмо бях свършила с чиниите от закуската, а майката на Виктор ми беше метнала на масата още една тава и ми каза: „Като си си вкъщи, пусни и пералнята, че бялото чака от три дни.“

Тя веднага се сопна: „Вкъщи? Това е нашата къща, да не се бъркаме. И никой не те кара насила. Като не ти изнася, знаеш вратата.“

Виктор беше там. Седеше до хладилника с кафето и гледаше в телефона. Вдигнах очи към него и чаках поне да каже нещо. Той само въздъхна и рече: „Айде сега, не почвайте от сутринта.“

Това ми стана като шамар. Не самата тава. Не пералнята. А това, че пак го обърна на „две жени се карат“, все едно аз си измислям.

Ние се преместихме при техните в Пловдив миналата есен. Идеята уж беше временна — за шест месеца, най-много година, да спестим пари за квартира и за нашия сватбен бюджет. Аз съм от Стара Загора, учех задочно в Пловдивския университет и работех почасово в една аптека до Централна гара. Виктор каза: „Защо да плащаме 800 лева наем, като нашите имат цял етаж?“ Звучеше логично. Даже честно, в началото бях благодарна. Баща му, Стефан, ми каза: „Гледай това като твой дом.“ Само че после се оказа, че „като твой дом“ значи ти да вършиш всичко, което не им се прави.

Първите седмици си виках — нормално, нов човек съм, ще помагам. Готвех, защото се прибирах по-рано. Пусках пране. Чистех банята. После Ива почна да ми оставя бележки. „Картофите да се обелят.“ „На баща му ризите за гладене.“ „Да минеш с прахосмукачка и горе.“ Не ме питаше. Направо пишеше.

Като казвах на Виктор, той се смееше: „Е, майка ми е такава, обича ред.“ После: „Тя цял живот е бачкала, сега има дископатия.“ После: „Ти какво толкова, нали и без това си тук?“ Това „и без това си тук“ няма да го забравя.

Да, бях „там“, ама не без работа. Ставах в 6:30, хващах автобуса, после на лекции, после смяна до 7, връщах се и пак ме чакаше нещо. Един ден Ива ми каза пред Виктор: „Ако ще си студентка, бъди. Ако ще си снаха, друга работа.“ Аз се засмях неловко, мислех, че се шегува. Тя не се шегуваше.

Постепенно почнаха и дребните подмятания. „Сегашните момичета само телефони гледат.“ „Едно време като влязох в тази къща, не съм седнала три години.“ „На мъжът семейството му е на първо място.“ Все към мен, уж без име. Виктор пак — нищо. После вечер ми казваше: „Не й обръщай внимание.“ Лесно е да не обръщаш, като не го слушаш всеки ден.

Най-гадното беше с парите. Ние уж спестявахме, ама Виктор все даваше нещо на техните — за ток, за ремонт на покрива, за вноска по колата на баща му. Не казвам, че е лошо да помага, това са му родители. Само че аз си плащах сама семестъра, картата за градския, телефона, всичко. И пак от мен се очакваше трудът ми да е даденост. Като казах веднъж, че ще запиша допълнителен курс, Ива директно: „Първо се научи да въртиш къща, после курсове.“ Направо ми причерня.

И тук идва нещото, за което се чувствам глупаво, че не го видях по-рано. Аз мислех, че проблемът е, че майка му не ме харесва. Не беше само това. Преди месец случайно чух Виктор и баща му на двора. Не съм подслушвала нарочно, излизах да простирам. Стефан му каза: „Гледай да не вземете пак квартира, че кой ще помага на майка ти? Тя вече не може като едно време.“ А Виктор отвърна: „Спокойно, тя свикна вече. И на Деси й е по-евтино така.“

Тя. Тоест аз. Свикнала съм.

Тогава ми светна, че това „докато стъпим на краката си“ може и да няма край. Не просто да живеем там. Аз да им поддържам къщата, а всички да се правят, че това е нормално. И да, знам, Ива наистина има проблеми с кръста. Знам и че Стефан е с диабет и не им е лесно. Точно затова месеци си мълчах. Само че помощ и използване не е едно и също.

Капката беше преди три дни. Имах важен изпит и от седмица го повтарях. Казах на всички: „В неделя няма да мога да готвя, трябва да уча.“ Сутринта Ива влезе в стаята без да чука и ми каза: „Ставай, идват роднини от Асеновград. Ще правим мусака, салата, и после да измиеш двора, че е в листа.“ Казах й, че няма как. Тя се изсмя: „Изпит, изпит… семейство ще градиш, не академия на науките.“

Аз избухнах. Виктор дойде и вместо да каже: „Оставете я“, ми каза: „Може да помогнеш два часа, после да учиш. Не е болка за умиране.“ И нещо в мен щракна. Попитах го: „Ти изобщо искаш ли жена до себе си или ти трябва някой да улеснява майка ти?“

Стефан се намеси тогава, уж по-меко: „Деси, не сме ти врагове. Просто в къща всеки носи нещо.“ Аз му казах: „Но аз нося, а вашият син само обяснява.“ И Виктор много се засегна. Почна да вика, че съм неблагодарна, че съм живяла месеци без наем, че съм обърнала семейството му срещу него. Семейството му. Не нашето бъдещо, а неговото.

Тогава Ива изтърси най-лошото: „Ако сега не можеш да се впишеш, след сватбата какво? Ще ни разиграваш всички?“ И ми стана ясно, че за нея аз не съм човек, а някакъв тест.

Отидох в стаята, извадих куфара и почнах да мятам дрехи. Виктор влезе след мен и каза: „Сериозно ли за една мусака си тръгваш?“ Казах му: „Не е за мусаката. За всичко е. За това, че всеки път ме оставяш сама.“ Той замълча, после само: „Сега ако излезеш, край.“ Аз му свалих пръстена и го оставих на шкафа. Ръцете ми трепереха, ама го направих.

Спах две вечери при братовчедка ми в Кючук Париж, а от вчера съм обратно в Стара Загора при майка ми. Уж временно. В аптеката ми казаха, че може да ме върнат на повече часове, а за университета ще се оправя, дори да ми е по-трудно. Виктор ми писа два пъти. Първо: „Преувеличаваш.“ После: „Нашите са стари хора, не ги разбираш.“ Може и да не ги разбирам напълно. Може и те да не са чудовища, а просто хора, свикнали някой да се нагоди по техния начин. Само че аз вече не искам да съм този някой.

Честно, още ми е гадно. И за него, и за изгубеното време, и защото част от мен още се пита дали не можех да издържа още малко, за да завършим това, което бяхме почнали. Обаче после се сещам как стоеше и мълчеше, докато майка му ми разпределяше деня, и ми минава. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да си тръгнете, или щяхте да опитате още веднъж?