Допуснах девера си у дома „за малко“, а накрая аз се почувствах чужда в собствения си апартамент

„Стига си ги глезила тия деца, затова са ти се качили на главата.“ Това ми го каза девер ми в моята кухня, докато по-малкото ми дете плачеше, защото той му беше взел таблета от ръцете и го беше метнал на дивана.

Аз само го гледах и не можех да повярвам. Казах му: „Първо, това са моите деца. Второ, ти си гост тук.“ А той ми отвърна: „Гост, гост, колко да съм гост? Един месец стоя, все едно съм натрапник.“ И точно тогава мъжът ми, който беше на масата и си гледаше в телефона, само каза: „Айде, недейте сега пред децата.“

Е тогава вече ми кипна.

Историята е такава. Девер ми дойде при нас уж за малко. Бил се разделил с жената, трябвало да напусне квартирата, нямал възможност веднага да даде депозит за нов наем. Мъжът ми ме помоли да го приютим за две седмици, максимум месец. Живеем в тристаен апартамент в „Люлин“ – ние двамата и двете ни деца. Не ни е широко, но си казах, че човек в труден момент не се връща.

Само че още от първата седмица започнаха неща, които не ми харесаха. Прибираше се късно, тряскаше вратата, оставяше си чиниите в хола, пушеше на терасата и после миришеше вътре, въпреки че изрично бях казала да не се пуши. Сутрин заемаше банята точно когато всички бързаме за училище и работа. Работя в аптека на смени и графикът ми е вързан по минути. Не мога да закъснявам, защото после колежката ми стои сама на гише.

Казвах на мъжа ми: „Говори с него.“ А той все: „Сега не му е лесно. Ще се оправи. Не го натискай.“ Само че натискът беше върху мен. Аз пазарувах, аз готвех, аз переех. Девер ми понякога носеше хляб или безалкохолно и явно смяташе, че това е участие. Един-два пъти му намекнах да даде нещо за ток, вода, храна. Отговорът беше: „Като взема заплата, ще се оправим.“ После се оказа, че работи нещо на парче с приятел и не било сигурно кога ще му платят.

Истината е, че и аз не реагирах навреме. Стисках зъби, мълчах пред децата, а вечер се карах с мъжа ми в спалнята. Даже на няколко пъти аз отстъпвах, за да няма напрежение. Казвах си: „Още малко, още седмица.“ Само че като мълчиш, другият свиква.

Най-лошото беше, че започна да си позволява забележки към децата. Голямото едната вечер си беше оставило раницата в коридора и той му каза: „Какво си я хвърлила така, ма?“ Аз веднага реагирах: „На децата ми така няма да говориш.“ А той: „Много ги пазиш, после ще ти се качат на главата.“

Тук може и да съм виновна, защото му отвърнах остро. Казах му: „Ти първо си подреди живота, после ми давай акъл за възпитание.“ Това вече го засегна. Стана скандал. Той тръгна да ми обяснява, че без него мъжът ми едно време нямало да си намери работа, че много бил направил за семейството си, че не бил просяк. Аз не съм казвала, че е просяк. Но в един момент, като месеци наред ти нарушават ритъма у дома, вече не подбираш думите.

Тогава излезе и друго. Оказа се, че мъжът ми му е дал пари на заем преди това, без да ми каже. Не някакви дребни – почти колкото една вноска по кредита. И затова явно не смеели да му поставят условия, защото девер ми все повтарял: „Ще ви ги върна, спокойно.“ Аз разбрах случайно, като чух мъжа ми да казва: „Добре, поне тия 300 лева ми дай до края на месеца.“ Направо ми причерня.

Казах му: „Значи ние се чудим как да вържем бюджета, аз местя пари от карта на карта, за да покрия сметките, а ти раздаваш без да ми кажеш?“ Той ми отговори: „Това е брат ми, какво да направя?“ И аз му казах нещо, което може би трябваше да кажа много по-рано: „Да ми бъдеш мъж и баща на тия деца не е по-малко важно от това да си брат.“

След онзи скандал два дни почти не си говорихме. Девер ми се държеше все едно аз съм истерична и неблагодарна. Мъжът ми мълчеше. А вкъщи атмосферата беше ужасна. Голямото дете ме попита: „Мамо, чичо защо все ти се кара?“ Тогава вече ми стана срам и яд най-вече на себе си, че бях допуснала това да стане нормално пред тях.

Седнах вечерта и казах на мъжа ми съвсем спокойно: „Или утре говориш с него и му казваш срок да си тръгне, или аз взимам децата и отивам при майка ми за известно време. Не защото искам да те наказвам, а защото не мога повече да живея така.“ Той първо пак почна: „Къде ще ходиш, какви са тия крайности?“ Аз му казах: „Крайността е, че в собствения ми дом се съобразявам с чужд човек, а ти гледаш отстрани.“

На другия ден наистина говори с него. Чух почти всичко от кухнята. Мъжът ми каза: „Трябва до края на седмицата да си намериш друго място. Не става вече.“ Девер ми веднага се обиди: „Ясно, жена ти така реши.“ И честно казано, да, аз така реших. Но не само аз. Просто аз бях единствената, която го каза на глас.

Той си събра нещата, тръшна вратата и оттогава не ми говори. На мъжа ми пише рядко и явно му е сърдит. Намерил си стая под наем при един колега в „Надежда“. Значи е можело.

Сега у нас е тихо, децата са спокойни, но аз още не мога да преглътна друго. Не че девер ми е бил труден – това вече е минало. По-тежко ми е, че мъжът ми остави аз да бъда лошата, докато той пазеше мира. А този мир беше за негова сметка ли? Не, беше за моя.

После той ми каза: „Просто не исках да го ритна, когато е зле.“ Разбирам го. И аз не исках. Само че между „да помогнеш“ и „да оставиш някой да ти превземе къщата“ има разлика. Аз също сбърках, че трупах, мълчах и после избухнах. Ако бях поставила ясни правила още в началото, сигурно нямаше да се стигне дотук.

Сега се чудя не прекалих ли с ултиматума, или просто това беше единственият начин мъжът ми най-после да застане до мен. Вие как мислите – трябваше ли да изчакам още, защото все пак е семейство, или направих правилното нещо?