Когато чух как брат ми и майка ми решиха без мен какво струва грижата

„Значи поне това направи за брат си, Мария“, чух майка ми от кухнята. „Той цял живот е сам там.“

Стоях на вратата с торбите от Фантастико и не влязох веднага. Брат ми Иво беше дошъл от Германия без да ми каже. Беше седнал на моето място до масата, пушеше електронна цигара през прозореца и говореше тихо, все едно аз не съществувам.

„Сам ли е?“, влязох и тръшнах млякото на плота. „Аз какво съм? Домоуправител ли съм? Болногледачка ли съм? Или съм удобната дъщеря, дето е наблизо?“

Майка ми пребледня. Иво стана.

„Айде пак почна“, каза. „Не сме крили нищо.“

„Не сте ли? И защо тогава шепнете?“

Оказа се, че не шепнат за какво да сготвят. Говорели за апартамента на майка ми в „Люлин“. Двустаен, старо строителство, нищо особено, ама все пак апартамент. Аз съм на 42, разведена, с дъщеря в седми клас и живея под наем в „Надежда“. От три години ходя при майка ми почти всеки ден – лекарства, лекари, сметки, пазар, баня, чистене. След инсулта не е лежащо болна, но не е и добре. Иво е в Щутгарт от 15 години. Пращал е пари, да, няма да лъжа. Не всеки месец, ама е пращал. Само че на място съм аз.

„Майка иска да ми прехвърли нейната половина от вилата в Годеч“, каза Иво. „Това обсъждахме.“

„А апартаментът?“

Майка ми сведе очи. „Апартаментът… мислех да остане за теб и Деси. Нали сте тука.“

И вместо да ми олекне, стана по-лошо. Защото това „мислех“ не е „решила“. А и тонът й беше такъв, все едно ми хвърля кокал да млъкна.

Казах: „Мислела си? А с него какво договаряш зад гърба ми?“

Иво се ядоса. „Зад гърба ти? Аз платих рехабилитацията в Банкя, платих дограмата, платих ремонта на банята, щото ти все нямаш.“

„Щото аз купувам памперси, лекарства, храна и си взимам неплатен отпуск, бе!“

„Не са памперси, мамо не е бебе“, тросна се той, и това ме довърши.

Майка ми почна да плаче. Истински, не театрално. Седна на стола и само каза: „Стига. Не ми делете кокалите още.“

Тогава се почувствах най-гадно. Все едно аз съм чакала да умре. Взех си чантата и си тръгнах. На стълбите Иво излезе след мен.

„Спри за малко.“

„Нямам какво да говоря с теб.“

„Имаш. Не знаеш всичко.“

Това много го мразя – когато някой ти каже, че не знаеш всичко, все едно нарочно те държат в мъгла. Обаче се спрях.

Той каза: „Майка има заем.“

Първо реших, че ме будалка. „Какъв заем бе, на 68 години?“

„Бърз кредит. После и потребителски. Общо към 18 хиляди.“

Направо ми омекнаха краката. „За какво?“

Иво не ми отговори веднага. Само гледаше надолу. После каза: „За Виктор.“

Виктор е синът ми. На 19. Преди две години го хванаха с трева и после тръгна надолу – лъжи, компании, някакви схеми с телефони, заеми на негово име не може, щото е ученик тогава беше, та… Аз знаех, че майка ми му е давала пари. Но по 50, по 100 лева, така си мислех. Не това.

„Не може да е вярно.“

„Вярно е. Покривала е негови дългове. И твои, между другото.“

„Мои?!“

„Наема ти, когато остана без работа в колцентъра. Три месеца. Без да ти каже, щото си била горда.“

Това вече ме засрами. Хазаинът тогава ми беше казал, че ще почака. Явно не е чакал от добро сърце.

Прибрах се и не спах. На другия ден отидох пак. Майка ми мълча дълго, после извади една папка от гардероба. Договори, погасителни планове, разписки от EasyPay, бележки. Всичко черно на бяло.

„Защо не ми каза?“, питах я.

„Щото ти и без това си на ръба. А за Виктор… ако беше влязъл в по-лоши работи?“

„И затова ще си залагаш старините?“

Тя се ядоса. „Старините ли? Аз за какво съм майка и баба? Да гледам и да съдя ли?“

Тогава изтърсих нещо много грозно: „Да, ама си майка повече на внука и на Иво, отколкото на мен.“

Тя замръзна. После каза тихо: „Не. Просто ти винаги беше тази, която ще се оправи.“

Ей това ме удари най-много. Не че не ме обича. А че толкова години все на мен се е разчитало, без изобщо да ме пита мога ли.

После излезе и друго. Иво не искал вилата, за да „му се полага“. Искал да я продадат, за да покрият заемите и остатъкът, ако остане, да е за майка ми. Само че не ми е казал, защото бил сигурен, че аз ще скоча за апартамента и ще стане скандал. Е, стана.

Обаче и той не е света вода. Разбрах, че миналата година е взел 5 хиляди евро от майка ми от спестяванията й, уж временно, за да сменя колата в Германия. Върнал е част, не всичко. Като го притиснах, каза: „Да, взех. Точно затова сега искам да оправя нещата.“

И пак не знам какво да мисля. Че е дошъл от гузна съвест? Че е честен? Че се прави на добър в последния момент?

Седнахме тримата в неделя и говорихме като хора… донякъде. Майка ми иска да продадем вилата. Аз искам апартаментът да остане поне частично защитен, защото реално нямам жилище. Иво вика: „Добре, но не може аз само да пращам и да съм лошият.“ Аз викам: „Не може аз само да тичам и това да е нормално.“ Майка ми реве и повтаря: „Не искам да ви разделям.“

Накрая се разбрахме временно аз да поема кредитите на по-малки вноски, Иво да праща фиксирана сума всеки месец, а вилата да не се пипа до пролетта. Само че това не решава най-гадното. Че аз вече гледам на всичко като на някакво мерене – кой бил повече до нея, кой повече дал, кой повече взел. И се мразя за това, ама е така.

Най-много ме боли, че през цялото време съм си мислела, че са ме изместили. А то май никой не ме е измествал нарочно, просто са свикнали аз да съм там. Което май пак боли почти същото.

Не знам, ако вие сте на мое място – ще държите ли повече на това кой е бил до майката всеки ден, или на това кой какво е плащал и какво дължи от години?