Кога грижата ми стана натрапване
„Мамо, стига вече. Не може така. Не искам да идваш всеки ден.“
Това ми го каза дъщеря ми на стълбището, пред блока в „Люлин“, докато държах две торби от Била – в едната супа, кисело мляко и банички за детето, в другата прах за пране и едни чорапогащи, защото ми беше казала преди седмица, че не й оставали читави.
Аз направо замръзнах.
„Всеки ден? Мая, аз не идвам всеки ден.“
„През ден, през два. Все тая. Пак е много.“
Малкият, Виктор, се беше вкопчил в крака й и ме гледаше. А зет ми, Иво, стоеше до вратата и се правеше, че не слуша. Това още повече ме издразни.
„Кажи си направо, че ти преча“, й викам. „Да знам поне.“
Тя стисна уста и каза тихо: „Пречиш ми, да. Понякога много.“
Не знам как слязох по стълбите. Само помня, че торбата с киселото мляко се скъса на входа и кофичките се разпиляха. Една съседка отвори и пак онзи поглед – любопитен, уж съчувствен. Събрах си нещата и ревнах чак на спирката.
Аз съм вдовица от шест години. Мъжът ми почина от инсулт, и оттогава, какво… Работа, вкъщи, малко внучето, малко при майка ми в „Надежда“, защото и тя вече е трудна. Работя в един счетоводен офис до „Опълченска“, нищо особено. Не съм от хората, дето висят на главата на децата си. Поне така си мислех.
След развода на Мая с първия й мъж аз бях тази, която гледаше Виктор, когато тя беше на работа. После се появи Иво. Добро момче уж. Шофьор в куриерска фирма. Не съм имала нищо против него, освен че е от тия мълчаливите и все едно не знаеш какво мисли. Като се нанесоха заедно, пак аз им носех буркани, храна, взимах малкия от детска. Не защото са ме молили всеки път. Ами защото виждах, че са затънали – наем, кредит за колата, детето боледува, Мая почна работа в кол център на смени. Как да стоя и да гледам?
След оная случка три дни не й звъннах. Нито тя на мен. На четвъртия звънна Иво.
„Може ли да се видим?“
Направо ми кипна.
„За какво? Да ми обясниш пак как съм се натрапвала?“
„Не е това. Елате пред блока, ако може.“
Слязох след работа. Те двамата стояха отвън, а Мая изглеждаше като да не е спала.
„Бременна съм“, каза.
Аз първо се зарадвах, после видях лицето й и спрях.
„Е, това… хубаво, ама защо сте като на погребение?“
Тя погледна Иво, после мен.
„Защото мислим да заминем за Пловдив. На Иво му предлагат по-добра работа там. И защото не искам този път всичко да е както беше с Виктор.“
„Какво беше с Виктор?“
„Ти решаваше всичко.“
Това вече ме засегна жестоко.
„Аз решавах? Аз ви оправях кашите, защото нямаше кой!“
„Да, оправяше ги“, каза тя. „Само че покрай това постоянно ми показваше, че без теб не можем. Кога да го дам на ясла, какво да яде, с какво да го облека, че Иво не го къпел правилно, че аз съм го оставяла да гледа много телевизия… Мамо, аз до ден днешен, като чуя телефона ти, се стягам.“
Честно, това не го очаквах. Стоях като глупачка.
Казах: „Значи толкова съм ужасна? А като ви давах пари миналата зима, тогава беше добре?“
И тук излезе нещо друго.
Мая пребледня. Иво каза: „Какви пари?“
Аз го гледам. Тя него. И ми стана ясно, че нещо не е наред.
Оказа се, че миналата зима Мая ми беше поискала 1800 лева уж за парното, такси за детската и лекарства на Виктор. Аз й ги дадох от спестяванията, дето ги пазех за зъбите си. Иво сега разбираше за тези пари за първи път.
„Не му ли каза?“ я питам.
Тя почна да плаче и седна на пейката. „Не за парно бяха. Имах просрочия по бърз кредит.“
Направо ми причерня.
„Какъв бърз кредит?“
Тя каза, че преди година изтеглила заем онлайн, без да казва на никого. Първо бил 700 лева, после го въртяла, после още един, защото в периода след развода от първия й мъж имала стари дългове, после купувала неща за детето, после закъснения, после лихви. И криела, защото я било срам. От мен, защото щях да почна с укорите. От Иво, защото той и без това поемал много.
Иво побесня, ама не като по филмите. Просто млъкна съвсем. Това беше по-страшно.
„Значи аз карам извънредно, а ти криеш кредити?“ каза й.
Тя се развика: „Защото ако кажа нещо, все някой почва да ме оправя! Ти мълчиш и после ме гледаш така, мама идва и поема всичко, и накрая аз пак съм некадърната!“
И там вече не знаех кого да защитя и кого да обвиня. Защото, да, аз съм й помагала. Ама и вярно, че като помагах, все едно и държах сметка. Не веднъж съм казвала: „Ако не бях аз…“ Даже сега ме е срам като се сетя.
После излезе и друго. Пловдив не бил само заради работата. Искали да са далече от мен. Не само за ново начало. От мен. Това го чух и направо ми стана студено.
„Толкова ли ти тежа?“ я питам.
Тя каза: „Тежиш ми, когато не ми оставяш място да бъда майка на собственото си дете. И когато идваш уж да помогнеш, а после два дни ми говориш как съм подредила хладилника.“
Глупаво звучи, ама аз точно това правех. Влизам, виждам хаос, почвам. Не съм го мислела като нападение. А то явно така е излизало.
От друга страна, и тя не е права. Как може да крие бързи кредити, бременност, преместване? Как да им имам доверие? И как да не се меся, като виждам, че затъват?
Сега са още в София, но май ще заминат след Нова година. Говорим си, ама странно. По часовник. Тя ми пише преди да отида. Аз се стискам да не давам акъл. Веднъж бях пред блока им с манджа и не се качих. Писах й: „Оставих ти я долу при портиерката.“ Седях после в колата и се чудех що ревa за една тенджера боб.
Най-много ме удари не това, че не ме искат всеки ден. А че аз съм си мислела, че съм им нужна, а може би съм им била просто навик, и то тежък. И пак не мога да кажа, че ще спра да помагам, ако закъсат. Само че май трябва да чакам да ме поискат, а не да се бутам първа.
Не знам. Къде според вас свършва отдадеността и започва натрапването? Вие какво бихте направили на мое място?