Тринадесет години се опитвах да стана семейство за доведената си дъщеря, а тя ме изключи от сватбата си и мъжът ми замълча
„Само татко е поканен.“
Това ми каза Нели, без даже да ме погледне като хората. Стоеше до масата в хола, ровеше нещо в телефона си и говореше все едно ми казва час за преглед при зъболекар, не че ме маха от сватбата си. Аз държах поканата, на която пишеше името на мъжа ми, Пламен, и нищо друго.
Казах: „Извинявай, какво значи само татко?“
Тя вдигна рамене. „Значи това, което чуваш. Искам малка сватба. Само най-близките.“
„Тринадесет години живеем под един покрив“, викам ѝ. „Малка сватба, добре. Ама аз каква съм?“
Тогава тя най-сетне ме погледна и каза: „Ти си жената на татко. Нищо повече.“
Пламен беше в кухнята и чуваше всичко. Чаках да излезе, да каже нещо, каквото и да е. Да каже поне „Нели, не говори така“. Нищо. Само след малко дойде, взе си чашата с кафе и седна, все едно обсъждаме сметката за тока.
Аз вече треперех. „Ти ще кажеш ли нещо?“
Той въздъхна. „Миме, нека не правим скандал. Това е нейният ден.“
Е, това ме довърши. Не че Нели ме беше наранила, тя от години си беше такава. Студена, рязка, все едно присъствието ми я дразни само по принцип. Но Пламен… той пак избра да е неутрален. Все едно неутрален значи честен. За мен значеше страхлив.
Аз съм с Пламен от тринадесет години. Запознахме се в Пловдив, в един офис на куриерска фирма, където и двамата работехме тогава. Той беше вдовец от две години, Нели беше на петнайсет. Майка ѝ беше починала от рак. Аз не съм влизала в живота им с идеята да замествам някого. Даже в началото много внимавах. Не ѝ казвах какво да прави, не ѝ ровех, не съм се правела на майка.
Само че вкъщи нямаше кой друг. Кой я водеше по уроци по английски? Аз. Кой ѝ купуваше рокля за бала, щото Пламен беше закъсал с пари тогава? Аз, от моята карта на изплащане. Кой стоя с нея в Спешното, когато направи алергична реакция посред нощ? Аз. Кой ѝ пращаше пари като беше студентка във Велико Търново и не ѝ стигаха за квартира? Пак аз. И не, не съм го смятала. До оня ден.
Тя винаги казваше „мерси“ някак през зъби и до там. На рождени дни ми носеше цветя, защото баща ѝ сигурно ѝ напомняше. Викаше ми по име, което е нормално, не искам „мамо“. Ама имаше едно… стъкло между нас. И аз все си казвах: момичето е наранено, майка ѝ е починала, ще мине. Е, не мина.
След оная сцена аз влязох в спалнята и затръшнах вратата. След десет минути Пламен дойде.
„Не можеше ли поне веднъж да застанеш зад мен?“ му казах.
Той седна на ръба на леглото и почна: „Ти знаеш колко е чувствителна тя по тая тема.“
„По коя тема? Че съществувам ли?“
„Не изкривявай нещата.“
„Аз ги изкривявам? Тя ме изхвърли от сватбата си.“
Тогава той каза нещо, дето още ми звучи в ушите: „Не те изхвърля. Просто не те усеща като близък човек.“
Ами благодаря. След тринадесет години.
Същата вечер звъннах на сестра ми в Стара Загора и ревнах още на „ало“. Тя, естествено, веднага: „Събирай си нещата и идвай.“ Аз ѝ казах, че не мога така, че къща имаме, живот имаме, аз съм дала сума ти неща тука. И тя само каза: „А те какво са ти дали?“
Не можах да ѝ отговоря.
На другия ден Нели сама дойде при мен. Викам си, може би ще говорим нормално. Седнахме в кухнята.
Тя каза: „Не исках така да стане.“
„А как искаше?“
„Просто… на сватбата ще има майката на Мартин, баби, лели, хора. И аз не искам всички да се правят, че ти си ми майка.“
„Никой не се прави на това.“
„Ти не, ама татко понякога да.“
Тук замълчах. Защото това беше вярно. Пламен често пред хора казваше „жена ми я отгледа“, „жена ми ѝ беше като майка“. А аз все го поправях леко, че не е така. Само че той си го говореше. Може би и за да се успокоява сам, не знам.
После Нели каза нещо, дето изобщо не очаквах.
„Мама е оставила едни бижута и писма. Татко ти ги е дал преди години да ги пазиш. Аз разбрах случайно.“
Направо я зяпнах. Да, вярно беше. След като се оженихме, Пламен ми даде една кутия и каза да я прибера, защото той не можел да я гледа, ставало му лошо. Вътре имаше халка, едно синджирче и няколко писма до Нели, написани когато майка ѝ вече е знаела, че умира. Аз не съм ги крила за себе си, просто той ми каза: „Когато му дойде времето.“ И аз, тъпа работа, приех, че той знае кога е това време.
„Защо не ми ги даде?“ ме пита Нели и вече ѝ трепереше брадичката.
Казах ѝ истината. „Защото баща ти така поиска.“
Тя се изсмя, ама гадно. „Разбира се. Пак той. А ти пак си изпълнила.“
Това ме жегна. „Не съм ти враг, Нели.“
„Не, ама никога не беше и на моя страна.“
Ето това ме обърка. Аз цял живот в тая къща се мъчих да не настъпвам никого и накрая излезе, че точно това е било проблемът. Че съм мълчала, когато е трябвало да кажа на Пламен: дай ѝ писмата, тя има право. Че съм приемала трохи и съм викала, че е мир.
Вечерта извадих кутията от гардероба. Сложих я на масата пред Пламен.
„Защо не ѝ ги даде?“
Той пребледня. „Защото след като ги прочете, щеше да разбере, че майка ѝ е искала тя да живее при сестра ѝ във Варна, не при мен.“
Аз онемях.
Оказа се, че в едно от писмата имало и друго — не само мили думи, а молба. Сестрата на покойната му жена тогава имала възможност да поеме Нели, а Пламен отказал. Не искал да я „дава“. Само че после работеше по цял ден, оставяше я сама, а аз влязох в картинката по-късно и… запълвах каквото мога. Той е пазил писмата не само от мъка, а и от вина. И аз, без да знам, съм му пазила тайната.
Казах му: „Ти ме остави аз да съм лошата.“
Той почна да обяснява, че я е обичал, че се е страхувал да не я загуби, че ако беше отишла във Варна, нямало да му остане нищо. И сигурно е вярно. И сигурно му е било ад. Ама пак не мога да преглътна, че ме остави аз години наред да понасям тоя лед от нея, без да кажа една дума в своя защита.
Нели взе кутията на следващия ден. Не ме прегърна, нищо такова. Само каза: „Трябваше по-рано.“ Аз ѝ казах: „Трябваше.“ И това беше.
После Пламен ме попита дали ще дойда поне в гражданското, ако тя се съгласи. Направо се засмях. Не от смешно, а такова… кухо. Казах му: „Не искам покана от милост.“ Събрах си дрехите в два куфара и отидох при сестра ми.
Оттогава минаха две седмици. Пламен звъни, пише, ту казва, че ме обича, ту че съм реагирала крайно. Нели не е писала. И честно, не знам дали я виня най-много нея. Може би повече него. Може би и себе си, че толкова години се радвах на трохи и си въобразявах, че това е семейство.
Не знам дали постъпих правилно, като си тръгнах точно сега, преди сватбата. Ама ако се бях върнала на масата и пак бях преглътнала, щях съвсем да се изгубя. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали, или вече е късно за такова семейство?