„Ти така или иначе си сама“: Когато сестра ми и племенницата ми поискаха апартамента ми уж „временно“, а аз най-после отидох при адвокат
„Ама ти колко ти трябва на тебе? Две стаи държиш празни, а детето е в нужда.“ Това ми го каза сестра ми в моята кухня, все едно ми прави сметка на живота. Аз тогава само я гледах и не можех да повярвам, че стигнахме дотук.
Живея сама в двустаен апартамент в „Люлин“. Не е кой знае какво, панелка е, но ми е дом. С мъжа ми го изплащахме години наред. След като си отиде, останах сама. Пенсията ми не е голяма, но се оправям. Плащам си ток, вода, парно зимата стискам зъби, взимам си лекарствата, и не съм просила от никого.
Племенницата ми се разведе миналата година. Остана с едно дете, наемът й в София скочи, почна да се оплаква, че не може да смогне. Разбирам я. Наемите са ужас, заплатите все не стигат, детето расте, разходи бол. В началото аз сама предлагах помощ. Давала съм пари, когато са закъсвали. Пращала съм по Еконт зимнина, купувала съм дрехи за детето, плащала съм веднъж и тока, защото бяха на ръба да им го спрат. Не ми е било тежко, семейство сме.
После обаче разговорите станаха други.
„Лельо, що не дойдем за няколко месеца при тебе, да стъпим на краката си?“
Казах: „За няколко месеца може, ама да се разберем ясно. Аз съм възрастен човек, имам си навици, не мога да гледам малко дете постоянно, нито да живея в шум и караници.“
Тя се обиди още тогава.
„Ние не сме ти чужди хора.“
„Не сте ми чужди, ама това е моят дом“, й казах.
Оставих темата да отмине. Само че не отмина. Сестра ми почна да идва по-често. Носеше ми банички, питаше ме как съм, дали съм си пила хапчетата, дали не ми трябва нещо от аптеката. На човек му става мило, няма как. Аз дори си казах: „Може пък най-после да сме се сближили.“ Защото истината е, че през годините не сме били особено близки. Всеки си гледаше живота.
И точно това най-много ме заболя.
Един ден бях на преглед в поликлиниката и се прибрах по-рано. На стълбището ги чух. Не са знаели, че съм горе. Вратата ми беше притворена, защото сутринта бях изхвърляла боклука и явно не съм я дръпнала хубаво.
Племенницата каза: „Тя ако сега не се навие, после ще стане по-трудно. Трябва да се направи нещо при нотариус, за да няма после изненади.“
Сестра ми й отговори: „Спокойно, аз ще говоря с нея. Тя се поддава, като й кажеш, че е за детето.“
Стоях отвън с торбичката от аптеката и така ми прималя, че седнах на стълбите. Не знам колко време. После влязох шумно, все едно току-що идвам, и те млъкнаха.
Казах направо: „Какво точно ще правите при нотариус?“
Сестра ми веднага: „Ама ти какво си разбрала сега… Нищо такова, просто говорим, ако решиш да прехвърлиш апартамента срещу гледане, поне да е на човек от семейството.“
Аз я гледам и викам: „Кое гледане? Ти от три месеца ми носиш банички и вече ме гледаш ли?“
Стана грозно. Племенницата се разплака. Каза, че съм жестока, че само стените са ми важни, а не живите хора. Аз пък избухнах и им казах да си ходят. И тук не бях права, защото им наговорих тежки неща. Че са чакали да остарея, че ме броят за умряла. Не трябваше така, но тогава бях побесняла.
След това две седмици никой не ме потърси. После сестра ми звънна и започна с друго.
„Ти се филмираш. Никой не ти иска апартамента. Просто искахме да уредим нещата, ако нещо стане с теб, да не отиде жилището на държавата.“
Казах й: „Имам си наследници, няма да отиде на държавата.“
Тя веднага: „Е, значи знаеш много добре за какво става дума.“
Тогава признавам и моята вина. Аз самата бях допуснала всичко да стане мътно. Преди време, след една операция, бях казвала на племенницата: „Ако един ден ми стане нещо, поне ти ще се сетиш за мене.“ Давала съм обещания в приказка, без да мисля как се чуват. Веднъж дори й бях казала: „Апартаментът няма да го занеса на оня свят.“ За мен това беше приказка от яд и самота. За нея явно е било знак.
Съседката отгоре, която е минала през имотни разправии с роднини, ми каза: „Спри да обясняваш на всички какво ще правиш. Отиди при адвокат.“ И аз отидох. Взех си час в кантора близо до съда. Обясних всичко. Адвокатката беше много спокойна. Каза ми: „Първо, не подписвате нищо. Второ, не давате нотариален акт, данъчна оценка, скици, нищо. Трето, ако искате, може да си направите завещание или други разпореждания, но само когато сте сигурна и на спокойствие.“ Обясни ми и за запазени части, и за това какви права има кой. Аз половината не разбрах, но едно разбрах много добре — че не съм длъжна да решавам под натиск.
После си извадих копия на документите и оригиналите ги прибрах в банков сейф. Смених патрона. И това не им хареса изобщо.
Сестра ми разбра отнякъде и ми се обади:
„Браво, значи вече ни мислиш за крадци.“
Казах: „Не ви мисля за крадци. Мисля, че ме натискате.“
Тя отвърна: „Натискаме те, защото си ината. Ако беше помислила малко за живите хора, нямаше да стигаме дотук.“
И тук е най-гадното — че не мога да кажа, че те са на 100% лоши. Племенницата наистина е закъсала. Детето не е виновно. Сестра ми сигурно наистина мисли, че така „урежда“ нещата. Само че между помощ и бъркане в джоба, а после и в нотариалния акт, има голяма разлика.
Оттогава отношенията ни са ледени. Чуваме се рядко и все едно всяка дума се мери. Аз продължавам да помагам понякога за детето, но само с каквото мога и без обещания. Не ги каня да живеят у нас. Не говоря повече кой какво ще наследи. И честно казано, много ми е мъчно, защото не за апартамента ми беше болката, а че изведнъж започнах да се чудя дали изобщо са идвали заради мене.
Може и аз да съм виновна, че години наред ту ги отблъсквах, ту ги примамвах с приказки от типа „вие сте ми най-близки“. Може да съм им дала надежди, без да искам. Но домът ми е последното, което имам като сигурност, и не искам да го „уреждам“ под чужд натиск.
Кажете ми вие — прекалено ли реагирах, че отидох при адвокат и си заключих нещата, или това е нормално, когато усетиш, че роднините ти гледат първо имота, а после тебе?