Когато погледнах баща си в очите, открих не гняв, а съжаление

– Не искам да го виждам! – изкрещях на майка ми, докато тя стоеше до прозореца с ръце, стиснати в юмруци. Гласът ми отекна в малкия ни апартамент в Люлин, а съседите сигурно пак щяха да слушат семейните ни скандали. Стефка не отговори веднага. Само ме погледна с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен, дори когато не знаех защо.

– Той не заслужава да те види, Даниеле – каза тя тихо, почти шепнешком. – Той ни изостави. Не забравяй това.

Тези думи бяха като заклинание. Повтаряше ми ги от дете. Баща ми – Георги – беше просто сянка, човек без лице, виновник за всичко лошо в живота ни. Когато нямахме пари за нови обувки или когато се прибирах разплакан от училище заради подигравките, че нямам баща, тя винаги повтаряше: „Той е виновен.“

Но този ден беше различен. На вратата се появи мъж – висок, с побеляла коса и очи, които странно приличаха на моите. Държеше в ръцете си стара снимка – аз на пет години, седнал на люлката в кварталната градинка. Майка ми пребледня още преди да отвори напълно.

– Здравей, Даниеле – каза той с глас, който трепереше. – Аз съм баща ти.

Светът ми се срина. Не знаех какво да кажа. Майка ми застана между нас като стена.

– Какво правиш тук? – изсъска тя. – След толкова години! Не си добре дошъл.

– Моля те, Стефке… – започна той, но тя го прекъсна:

– Остави ни! Той няма нужда от теб!

Гледах ги и усещах как гневът ми се смесва със страх и объркване. Този човек ли беше чудовището от историите на майка ми? Защо изглеждаше толкова тъжен?

След като Георги си тръгна, не можех да спя цяла нощ. В главата ми кънтяха думите му: „Аз съм баща ти.“ На следващия ден го потърсих. Намерих го в едно кафене до пазара. Седеше сам и гледаше през прозореца.

– Защо си тръгна? – попитах го направо.

Той въздъхна тежко.

– Не си тръгнах по собствено желание, Даниеле. Майка ти… тя не ми позволи да те виждам. Съдихме се години наред. Писах ти писма, но тя никога не ти ги даде.

Не можех да повярвам. Всичко в мен крещеше да не му вярвам, но очите му… В тях нямаше гняв, само болка и съжаление.

– Лъжеш! – извиках аз. – Тя никога не би направила такова нещо!

– Знам, че ти е трудно да повярваш – каза той тихо. – Но ако искаш, мога да ти покажа писмата…

Върнах се вкъщи и претърсих шкафа с документите на майка ми. Там, между стари сметки и снимки, намерих купчина пожълтели пликове с моето име. Ръцете ми трепереха, докато ги четях: „Честит рожден ден, сине!“, „Много ми липсваш…“, „Обичам те.“

Светът ми се преобърна. Майка ми ме беше лъгала цял живот.

Когато я попитах защо е направила това, тя заплака:

– Бях ядосана… Бях наранена… Мислех, че така ще е по-добре за теб…

– По-добре ли е да живея с лъжа? – попитах я аз през сълзи.

Тя не можа да отговори.

Започнах да прекарвам време с баща си. Разказваше ми за детството си в Пловдив, за мечтите си да стане художник, за това как се е запознал с майка ми на студентска бригада в Бургас. Видях друг човек – не чудовище, а човек със своите грешки и болки.

Семейството ни вече никога нямаше да бъде същото. Майка ми не можеше да прости на себе си, а аз не знаех дали мога да й простя напълно. Но започнах да разбирам колко лесно е една истина да бъде скрита зад гняв и страх.

Понякога се питам: ако бях научил истината по-рано, щях ли да бъда друг човек? Щях ли да обичам повече или по-малко? И дали някога ще мога напълно да простя на майка си?

А вие бихте ли простили такава лъжа?