Една дума от съпруга ми разби света ми: На ръба на отчаянието

– Виктория, трябва да поговорим. – Гласът на Петър беше тих, почти чужд, докато сядаше срещу мен на кухненската маса. Беше късен петък, синът ни Алекс спеше в съседната стая, а аз усещах как нещо тежко виси във въздуха.

– Какво има? – попитах, опитвайки се да не показвам тревогата си.

Той се взря в мен с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам сигурна. Но този път в очите му имаше нещо друго – страх, вина, може би дори срам.

– Вики… аз… – Петър преглътна трудно. – Влюбих се в друга.

В този миг всичко спря. Чувах само тишината, прекъсвана от далечния шум на трамвая по булеварда. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Само гледах човека, с когото бях споделила шест години от живота си, бащата на детето ми, и се чудех дали това е някакъв кошмар.

– Какво каза? – прошепнах, сякаш ако не го повтори, няма да е истина.

– Съжалявам, Вики. Не исках да се случи така. Просто… не знам как стана. – Гласът му трепереше.

Тогава усетих как гневът ме залива. Скочих от стола и започнах да крещя:

– Как можа? Как можа да ми го причиниш? На мен! На Алекс! Какво ще стане с нас сега?

Петър мълчеше. Главата му беше сведена, а ръцете му трепереха върху масата. В този момент осъзнах, че всичко, което съм градяла – домът ни, доверието ни, плановете за бъдещето – се разпада пред очите ми.

Следващите дни минаха като в мъгла. Ходех на работа в счетоводната кантора, усмихвах се фалшиво на колегите си и се прибирах у дома, където Петър вече беше започнал да спи на дивана в хола. Алекс усещаше напрежението и често ме питаше:

– Мамо, защо тати не идва да ни чете приказки вечер?

Сърцето ми се късаше всеки път. Не знаех какво да кажа на четиригодишното си дете. Лъжех го, че татко е много уморен или че работи до късно. Но децата усещат всичко.

Майка ми веднага разбра, че нещо не е наред. Една вечер дойде у нас с домашна баница и настоя да говорим.

– Вики, какво става? Не си себе си.

Погледнах я и избухнах в сълзи. Разказах й всичко – за признанието на Петър, за болката, за страха ми да остана сама.

– Мило мое момиче – прегърна ме тя силно, – животът понякога ни поднася най-големите си уроци по най-болезнения начин. Но ти си силна. За Алекс трябва да си силна.

Думите й ме стоплиха, но не можех да спра да мисля за другата жена. Коя беше тя? По-красива ли беше от мен? По-млада? По-интересна? Започнах да се съмнявам във всичко – във външния си вид, в стойността си като жена и майка.

Една вечер не издържах и попитах Петър:

– Обичаш ли я?

Той замълча дълго.

– Не знам… Всичко е толкова объркано. С теб имаме история, имаме дете… Но с нея се чувствам жив.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко досега. Значи аз вече не го карам да се чувства жив? Значи шест години любов и грижи са нищо?

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха, канеха ме на кафе или разходка в Южния парк, но аз отказвах. Не исках никой да вижда слабостта ми.

Един ден Алекс се прибра от детската градина с рисунка – нарисувал беше трима ни заедно: мама, тати и той. Усмихнати, хванати за ръце. Погледнах рисунката и избухнах в плач пред детето си.

– Мамо, защо плачеш? – попита той уплашено.

Прегърнах го силно:

– Защото много те обичам, слънчице мое.

В този момент разбрах, че трябва да взема решение – заради себе си и заради него. Не можех повече да живея в лъжа и страх.

Седнахме с Петър една вечер след като Алекс заспа.

– Не мога повече така – казах му тихо. – Или оставаш при нас и се борим заедно… или си тръгваш и започваме нов живот поотделно.

Петър ме погледна дълго. Видях болка в очите му, но и облекчение.

– Мисля… че трябва да си тръгна. Не е честно към теб да остана само от вина.

Така започна новият ми живот – сама с Алекс в малкия ни апартамент в „Люлин“. Първите месеци бяха ад – безсънни нощи, сълзи под душа, страх как ще се справя финансово и емоционално. Но постепенно започнах да намирам сили в себе си. Записах Алекс на футболче, започнах да излизам повече с приятелки и дори се усмихвах понякога истински.

Петър идваше всяка събота да вижда Алекс. Понякога го гледах как играе с него и усещах болка – защото още го обичах по свой начин. Но вече знаех: заслужавам повече от трохи любов и половинчати обещания.

Днес стоя пред огледалото и виждам нова Виктория – по-силна, по-уверена, макар и белязана от болката. Питам се: Колко струва истината? И дали някога ще мога пак да вярвам без страх?

А вие… бихте ли простили такова предателство? Или бихте избрали себе си?