На осемнадесетия си рожден ден обявих годежа си – но годеникът ми беше на възрастта на баща ми

– Какво каза? – Гласът на майка ми трепереше, а чашата с кафе се разтрепери в ръцете ѝ. Беше 8 сутринта, слънцето едва се прокрадваше през пердетата на панелния ни апартамент в Люлин, а аз стоях права до масата с букет рози в ръка и усмивка, която се опитвах да задържа.

– Сгодена съм, мамо. – Повторих го по-тихо, но този път не можех да скрия трепета в гласа си. – Сгодена съм за Петър.

Баща ми, който до този момент четеше вестника си, го сгъна бавно и ме погледна през очилата. – Петър… Кой Петър? Не ми казвай, че говориш за Петър от фирмата! Той е…

– На твоята възраст – прекъснах го. – Да, знам. Но го обичам.

В този момент времето спря. Майка ми се хвана за челото, а баща ми стана рязко от стола и излезе на балкона. Брат ми Виктор, който беше с две години по-малък от мен, ме гледаше като че ли съм паднала от Марс.

– Ти луда ли си? – прошепна той. – Петър е на 44! Той има дете почти на нашата възраст!

– Не е важно! – избухнах аз. – Никога не съм се чувствала толкова жива! Той ме разбира, подкрепя ме…

– А ти мислиш ли за нас? За това какво ще кажат хората? – Майка ми вече плачеше. – Как ще погледна съседите в очите? Как ще кажа на леля ти Мария?

– Мамо, не живея заради съседите! – отвърнах остро. – Това е моят живот!

Така започна всичко. На осемнадесетия си рожден ден не получих подаръци и торта, а скандал и тишина. През следващите дни вкъщи беше като на погребение. Баща ми не говореше с мен, майка ми се затваряше в спалнята и плачеше нощем, а Виктор ме гледаше с презрение.

Петър идваше всяка вечер пред блока с колата си. Стоеше и чакаше да изляза. Понякога слизах при него, понякога не можех да понеса напрежението и оставах в стаята си. Веднъж го чух как говори с баща ми на паркинга:

– Господин Георгиев, обичам дъщеря ви. Знам как изглежда всичко това, но моля ви…

– Ти си ми приятел! – изкрещя баща ми. – Познавам те от години! Как можа?

– Не го планирахме… Просто се случи.

Тези думи още кънтят в главата ми. Не го планирахме. Наистина не го планирахме. Петър беше шефът на баща ми във фирмата за строителни материали. Познавах го от дете – винаги усмихнат, винаги готов да помогне. Когато започнах стаж при тях миналото лято, започнахме да говорим повече. Споделях му мечтите си да уча архитектура, той ме слушаше внимателно и ме насърчаваше. Постепенно разговорите ни станаха по-дълги, после започнахме да излизаме тайно…

Първата ни целувка беше в офиса му след работно време. Беше странно и вълнуващо едновременно. Знаех, че е грешно, но не можех да спра. В него намирах всичко онова, което липсваше у момчетата на моята възраст – спокойствие, опит, увереност.

След като обявих годежа ни, животът ми се превърна в бойно поле. В училище всички шушукаха зад гърба ми. Най-добрата ми приятелка Деси спря да ми пише. На рождения ден на братовчедка ми всички ме гледаха като прокажена.

Една вечер майка ми влезе в стаята ми и седна до мен на леглото:

– Мила… Моля те, помисли още веднъж. Петър има дете почти на твоята възраст… Как ще живееш с това? Как ще се чувстваш след десет години?

– Мамо… Аз го обичам. Не мога без него.

– А ако утре той реши да се върне при жена си? Ако ти разбие сърцето? Ще имаш ли сили да започнеш отначало?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Вярвах на Петър, но страхът се загнезди в мен.

Седмица по-късно баща ми ме изгони от вкъщи. Каза, че докато съм с Петър, нямам място под този покрив. Събрах няколко дрехи и отидох при Петър. Той ме прие без думи, само ме прегърна силно.

Първите дни бяха като меден месец – свобода, любов, ново начало. Но после дойдоха проблемите: бившата му жена започна да звъни всеки ден; дъщеря му отказваше да говори с него; колегите му го гледаха с подозрение; а аз… аз започнах да се чувствам самотна.

Една вечер седяхме на терасата и гледахме светлините на София.

– Сигурна ли си в това? – попита ме той тихо.

– Не знам… – прошепнах аз. – Всички са срещу нас.

– Понякога любовта не е достатъчна…

Тези думи ме пронизаха като нож.

Минаха месеци. Опитвах се да уча за кандидат-студентските изпити, но мислите ми бяха другаде. Семейството ми не искаше да чуе за мен; приятелите ми се отдръпнаха; а Петър беше все по-замислен и уморен.

Една сутрин получих съобщение от майка ми: „Винаги ще бъдеш моя дъщеря.“ Разплаках се като дете.

Сега стоя тук – сама в малкия апартамент под наем, с пръстен на ръката и разбито сърце. Петър замина за чужбина по работа; обеща да се върне, но вече не вярвам в обещанията.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Кога любовта преминава границата между щастие и самоунищожение? Какво бихте направили вие на мое място?