„Мама, ти вече си баба!“ – Историята на една жена, която отказва да се предаде на стереотипите

– Мамо, пак ли ще излизаш с тази къса пола? – гласът на дъщеря ми, Мария, пронизва тишината в кухнята като нож. Стоя пред огледалото, слагам си червило и се усмихвам на отражението си. На 58 години съм, но не усещам и ден повече от 40. Винаги съм обичала да се обличам цветно, да излизам с приятелки, да танцувам. Но откакто станах баба, Мария сякаш очаква от мен да се превърна в сянка – да готвя мусака, да плета чорапи и да гледам внучката си Елица по цял ден.

– Мария, не мислиш ли, че заслужавам малко време за себе си? – опитвам се да запазя спокойствие, но усещам как гласът ми трепери.

– Всички баби гледат внуците си! – настоява тя. – А ти само мислиш за себе си! Какво ще кажат хората? Съседките вече шушукат, че не си като другите баби.

В този момент ми идва да изкрещя. Какво значение има мнението на съседките? Цял живот съм живяла според чуждите очаквания – първо на родителите ми, после на съпруга ми, а сега и на дъщеря ми. Кога ще дойде моят ред?

Вечерта излизам с приятелките си – Катя и Силвия. Сядаме в любимото ни кафене в центъра на Пловдив. Катя разказва как зет ѝ я упрекнал, че прекалено много се меси във възпитанието на внуците. Силвия пък се оплаква, че децата ѝ я използват като безплатна детегледачка. Всички се смеем през сълзи.

– Знаете ли, момичета – казвам им аз, – понякога имам чувството, че щом станеш баба, всички забравят, че си жена. Че имаш мечти, желания…

– Абсолютно! – съгласява се Катя. – А ако случайно решиш да отидеш на екскурзия или да си купиш нова рокля, гледат те като извършила престъпление.

Прибирам се късно. Мария ме чака на вратата с намръщено лице.

– Мамо, Елица утре има балет. Можеш ли да я заведеш? Аз съм на работа.

– Ще я заведа – казвам тихо. – Но следобед имам среща с приятелки.

– Не можеш ли поне веднъж да сложиш семейството на първо място?

Тези думи ме пронизват по-дълбоко от всяка критика. Аз ли не съм сложила семейството на първо място? Аз ли не съм се отказвала от мечти заради тях? Спомням си как навремето исках да уча в София, но останах в Пловдив заради Мария. Как работех две работи, за да може тя да учи пиано. Как се грижих за болната си майка до последния ѝ дъх.

Сутринта водя Елица на балет. Докато я чакам пред залата, една от другите баби – леля Пенка – ме заглежда от глава до пети.

– Много си шарена днес, Райна! – казва тя с полуусмивка.

– Обичам цветовете – отвръщам ѝ. – Животът е твърде кратък за сиви дрехи.

Тя поклаща глава и се отдалечава. Чувствам се като извънземна сред всички тези жени с тъмни поли и забрадки. Но после Елица излиза усмихната от залата и ме прегръща.

– Бабо, ти си най-хубавата баба! – казва тя и аз усещам как сърцето ми се разтапя.

Вечерта Мария отново започва:

– Мамо, трябва да си по-сериозна. Вече не си млада. Не можеш да ходиш по кафета и дискотеки!

– А кой го казва? – питам я аз. – Ти ли ще ми определяш как да живея? Когато ти беше млада, аз те подкрепях във всичко. Защо сега ти не можеш да приемеш мен такава, каквато съм?

– Защото ме е срам! – избухва тя. – Всички говорят за теб! Казват, че не си истинска баба!

В този момент усещам как нещо в мен се чупи. Обръщам се към нея със сълзи в очите:

– Ако това е цената да бъда себе си… тогава нека говорят! Аз няма да се откажа от живота си само защото някой е решил как трябва да изглежда една баба!

Мария мълчи дълго. После тихо казва:

– Може би просто ми липсваш… Когато беше по-млада, винаги беше до мен. Сега сякаш имаш свой свят…

Прегръщам я силно.

– Винаги ще бъда до теб и до Елица. Но искам и аз поне малко да живея за себе си.

Седя сама в стаята си и гледам снимките по стената – младата Райна с китара в ръка; Райна с бебето Мария; Райна на морето с приятелки… Колко различни лица има една жена през живота си! Защо обществото ни позволява само едно?

Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще започнем да приемаме бабите като личности със свои мечти и желания? И дали някога ще мога просто да бъда себе си без вина?