Тънкият лед на доверието: Историята на една работна дилема

— Ели, може ли за малко? — гласът на новия колега, Димитър, прозвуча зад гърба ми, докато се опитвах да довърша отчета за месеца. Беше петък следобед, а офисът вече се изпразваше. Само няколко лампи светеха, хвърляйки дълги сенки по бюрата. Усетих как стомахът ми се сви — откакто Димитър започна работа преди две седмици, нещо в поведението му ме караше да се чувствам неспокойна.

— Кажи, Мите, слушам те — опитах се да звуча спокойно, макар че вече усещах напрежението в гласа си.

Той се приближи прекалено близо. Усетих парфюма му — тежък, сладникав, натрапчив. Погледна ме с онзи поглед, който уж е приятелски, но в който има нещо повече.

— Знаеш ли, много си интересна. Чух, че живееш сама и обичаш да ходиш по планини. Аз също. Може би някой път ще ме заведеш? Или… може би тази вечер да излезем някъде? — усмихна се широко, сякаш току-що ми беше направил най-обикновено предложение.

В този момент времето спря. Не знаех какво да кажа. Сърцето ми биеше лудо — не от радост или вълнение, а от страх и объркване. Как беше разбрал толкова много за мен? Кой му беше казал? И защо си позволяваше такъв тон?

— Мите, благодаря за поканата, но имам планове — излъгах. Опитах се да се усмихна учтиво, но лицето ми сигурно беше бледо като платно.

— Ех, жалко — каза той и се засмя тихо. — Но ще имаме време. Все пак ще работим заедно.

Остана още миг до бюрото ми, после си тръгна. Аз останах замръзнала на мястото си. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Дали съм прекалено подозрителна? Дали не преувеличавам? Или пък трябва да съм по-твърда?

Събота сутринта прекарах в леглото, гледайки тавана. Превъртах разговора отново и отново. Споделих на най-добрата си приятелка Мария:

— Миме, не знам какво да правя. Не искам да създавам напрежение в офиса, но и не искам да ме мисли за лесна или достъпна.

— Ели, ти не си длъжна да търпиш подобно отношение! Ако продължи, кажи на шефката. Или поне му покажи ясно границите си — настоя тя.

Но аз се страхувах. В нашия офис слуховете се разпространяват по-бързо от вирус. А и Димитър беше новият любимец на управителката — млад, амбициозен, винаги готов да помогне.

В понеделник сутринта го засякох на входа. Усмихна ми се широко:

— Ели! Как беше уикендът? Сигурно пак си катерила някой връх?

— Не, почивах си вкъщи — отвърнах кратко и побързах да вляза.

През следващите дни започнах да усещам погледа му върху себе си всеки път, когато минавах покрай него. Пращаше ми съобщения в Teams: „Какво правиш?“, „Да обядваме заедно?“, „Много хубаво ти стои тази рокля.“

Започнах да избягвам общите обеди, престанах да споделям лични неща пред колегите. Чувствах се като затворник в собствения си офис.

Една вечер останах до късно. Всички вече си бяха тръгнали. Чух стъпки зад себе си — Димитър.

— Ели, защо все ме отбягваш? Да не би да съм те обидил с нещо? — попита той с престорена загриженост.

— Просто имам много работа — отвърнах сухо.

— Хайде де… Знам, че ти е приятно вниманието ми. Не бъди толкова студена — приближи се още повече.

В този момент усетих как страхът ми прераства в гняв:

— Мите, моля те, спри! Не ми е приятно такова отношение! Искам да сме просто колеги!

Той замръзна за миг, после се усмихна кисело:

— Добре… Щом така искаш.

На следващия ден атмосферата в офиса беше ледена. Димитър едва ме поздравяваше. Колегите започнаха да шушукат зад гърба ми. Чух как една от тях казва:

— Ели май е отблъснала Митко… А уж беше толкова мил с всички.

Почувствах се предадена. Защо аз трябваше да се чувствам виновна? Защо жените винаги трябва да са тези, които внимават какво казват и правят?

Вечерта плаках дълго вкъщи. После написах имейл до управителката:

„Здравейте, Ирина,
Искам да споделя с Вас нещо важно относно работната атмосфера…“

Дълго мислих дали да го изпратя. В крайна сметка го направих.

На другия ден Ирина ме извика на разговор. Изслуша ме внимателно:

— Ели, благодаря ти за откровеността. Ще говоря с Димитър. Не трябва да се чувстваш неудобно на работното място.

След този разговор Димитър спря всякакви опити за контакт извън служебните задължения. Но отношенията ни останаха хладни. Колегите продължаваха да шушукат известно време, но постепенно всичко утихна.

Останах с горчив вкус в устата. Защо трябваше аз да премина през това? Защо жените често са поставени в ситуация да избират между професионализма и личните си граници?

Понякога вечер още се питам: Дали постъпих правилно? Или трябваше просто да премълча и да търпя? Как бихте постъпили вие?