Без люлка, без маса за повиване, без нищо: Хаосът, който ме посрещна у дома

– Не мога да повярвам, че това се случва! – изкрещях през сълзи, докато стоях на прага на апартамента ни в Люлин, държейки бебето в ръце. Ваня, майка ми, която беше дошла да ни посрещне, ме гледаше с широко отворени очи. Съпругът ми, Петър, стоеше до мен с виновно изражение и куфарчето си от работа.

Навсякъде цареше хаос. В коридора се трупаха торби с мръсно пране, а в хола – разхвърляни документи и празни чаши. В детската стая, която трябваше да бъде нашият малък оазис, нямаше нищо освен стария диван и кутия с неизгладени дрехи. Нито люлка, нито маса за повиване, нито дори пелени. Само празнота и студ.

– Петре, къде са нещата за бебето? – гласът ми трепереше между отчаяние и гняв.

Той сведе глава.

– Мила, не успях… Шефът не ми даде почивка. Обещах ти, че ще оправя всичко днес след работа, но… – думите му увиснаха във въздуха.

– Не можеш да оправиш всичко за един ден! – прекъснах го. – Казах ти още преди седмици! Какво очакваше? Че ще се справим с магическа пръчка?

Майка ми се намеси:

– Спокойно, деца. Ще измислим нещо. Аз ще отида до магазина за памперси и мокри кърпички.

– Не става дума само за това! – избухнах. – Това е нашето дете! Как може да сме толкова неподготвени?

Петър се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. В този момент се почувствах напълно сама – сякаш цялата тежест на майчинството падна върху раменете ми. Бях изтощена от раждането, болеше ме цялото тяло, а сега трябваше да мисля как ще спим тази нощ и къде ще сложа бебето.

Вечерта премина в напрежение. Майка ми донесе няколко пакета памперси и бурканчета с храна. Петър се опита да сглоби старото легло на племенника си, но липсваха части. Аз седях на ръба на леглото и кърмех малката Елица, а сълзите ми капеха по бузите ѝ.

– Защо всичко трябва да е толкова трудно? – прошепнах сама на себе си.

На следващия ден Петър замина пак на работа. Майка ми остана при мен, но беше уморена и раздразнителна. Започна да ми прави забележки:

– Трябваше по-рано да подготвите всичко. Какво сте чакали досега?

– Не съм сама в това! – отвърнах ядосано. – Петър обеща…

– Мъжете все обещават – прекъсна ме тя с горчива усмивка. – Но накрая всичко пада върху жената.

Тези думи ме удариха като шамар. Беше ли права? Дали не бях прекалено наивна да вярвам, че ще бъдем екип? В главата ми се въртяха спомени от последните месеци – как молех Петър да отдели време за нас, как той все намираше оправдания: „Много работа имам“, „Шефът не пуска никого в отпуск“, „Ще наваксам през уикенда“.

Седмица по-късно положението не се беше подобрило особено. Елица спеше в кошница за пране, постлана с одеяло. Аз се чувствах като провалена майка. Съседката Мария дойде на гости и ахна:

– Ама вие още нямате легълце? Как така?

Почувствах се засрамена и ядосана едновременно.

– Не е толкова лесно – отвърнах сухо.

– Ако искаш, мога да ти дам старото легло на внучката ми – предложи тя.

Приех с благодарност, но вътрешно кипях от гняв към Петър. Вечерта го посрещнах с въпроса:

– Защо не можеш да поемеш отговорност? Защо всичко трябва да пада върху мен?

Той въздъхна тежко:

– Не разбираш ли колко съм уморен? Работя по 12 часа на ден! Опитвам се да осигуря всичко за вас!

– А аз? Аз не съм ли уморена? Аз не давам ли всичко от себе си?

Мълчахме дълго. Тишината между нас беше по-силна от всеки вик.

С времето започнах да усещам как отчаянието ми прераства в гняв и решителност. Започнах сама да търся решения – поръчах онлайн най-необходимото за бебето, помолих приятелки за помощ, дори се записах в група за майки във Facebook. Там намерих подкрепа и разбиране – други жени споделяха същите страхове и разочарования.

Една вечер написах на Петър писмо:

„Петре,
Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но не мога повече сама. Имаме дете – то има нужда и от двама ни. Моля те, бъди до мен не само физически, а истински.“

На следващия ден той дойде по-рано от работа с торба пълна с играчки и дрехи за Елица. Погледна ме в очите:

– Извинявай. Ще се опитам повече.

Не знам дали ще успеем да си простим напълно взаимните грешки. Но знам едно – никоя майка не трябва да бъде оставяна сама в най-трудния момент от живота си.

Понякога се питам: Защо в България все още жената носи цялата тежест на семейството? Кога ще започнем истински да си помагаме един на друг?