Тайната на старата къща: История за свекърва, снаха и едно неочаквано откритие

— Стефке, пак ли ще се правиш на домакиня? — гласът на Мария, свекърва ми, отекна в коридора, докато бършех праха от стария шкаф в хола. — Тази къща не е твоя! Не забравяй това!

Стиснах зъби и се опитах да не ѝ отговарям. Георги беше на работа, а аз отново бях сама с нея. Откакто се нанесохме в къщата на неговите родители в Кюстендил, животът ми се превърна в постоянна битка. Мария не пропускаше случай да ми напомни, че съм „чужда“ и че мястото ми не е тук.

— Мамо, стига вече! — Георги често се опитваше да я спре, но тя само го поглеждаше с онзи леден поглед, който можеше да смрази и най-топлото сърце.

— Георги, ти си ми син! Тази къща е нашата! Не съм я строила с баща ти, за да я завладее някаква си снаха!

Понякога си мислех да си тръгна. Да избягам далеч от този дом, в който всеки ъгъл пазеше спомени за миналото на Георги, но нито един за мен. Но го обичах твърде много. А и бях бременна — новина, която още не бяхме споделили с Мария. Страхувах се как ще реагира.

Една събота следобед реших да разчистя тавана. Мария беше излязла на пазар, а аз имах нужда от малко спокойствие. Докато местех стари кашони и прашни куфари, попаднах на една дървена кутия с резбован капак. Беше заключена, но ключът висеше на ръждясал пирон наблизо.

Отворих я и вътре намерих куп писма, снимки и един пожълтял нотариален акт. Започнах да чета писмата — бяха от жена на име Елена до някой си Иван. В тях тя разказваше за трудностите си като самотна майка през 50-те години и как е мечтала един ден синът ѝ да има свой дом.

Сърцето ми заби лудо. В нотариалния акт пишеше: „Дарение на имот от Елена Иванова на внучката ѝ Мария Иванова.“ Това беше свекърва ми! Но имаше и втори лист — завещание, в което Елена оставяше половината от къщата на „първата съпруга на внука ми“.

Погледнах снимките — на една от тях Елена държеше малко момиченце за ръка. На гърба пишеше: „На моята обична внучка Мария.“

В този момент чух стъпки по стълбите. Мария се върна по-рано.

— Какво правиш тук? — изсъска тя, като ме видя с кутията.

— Намерих това… — подадох ѝ завещанието с треперещи ръце.

Тя пребледня, взе листа и започна да чете. Очите ѝ се насълзиха.

— Това… това е невъзможно! Мама никога не ми е казвала…

— Мария, аз… Не знаех нищо за това. Просто исках да подредя тавана.

Тя седна тежко на стола до прозореца. За първи път я видях толкова уязвима.

— Мислех си, че ако те изгоня, ще запазя всичко само за Георги… Но майка ми е искала друго. Искала е домът да остане за семейството му — за теб… за вас двамата.

В този момент Георги се прибра. Видя ни двете — аз със сълзи в очите, а майка му с треперещи ръце.

— Какво става?

Мария му подаде завещанието без дума. Той го прочете и ме прегърна силно.

— Значи баба Елена е мислела за теб още преди да те познаваме…

Мария избърса сълзите си и за първи път ме погледна с топлина.

— Стефке… Прости ми. Толкова години живях със страх, че ще изгубя всичко. А всъщност съм печелила най-важното — семейство.

Седнахме тримата около масата. За първи път усетих мирис на домашен уют, а не на студена война.

След няколко дни казахме на Мария, че чакаме дете. Тя се разплака от радост и започна да плете малки терлички.

Днес къщата е пълна със смях и детски глъч. Понякога си мисля колко лесно можеше всичко да се разпадне, ако не бях открила онази кутия на тавана.

Чудя се: Колко често допускаме страхът да ни разделя? И колко тайни още пазят старите ни домове? Ще ми разкажете ли вашата история?