Бившият ми предложи да приютя новата му жена, за да избегне издръжката

– Не мога да повярвам, че ми го предлагаш! – гласът ми трепереше от гняв, докато стисках телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Стоях в кухнята, а синът ми Виктор рисуваше на масата до мен, нищо неподозиращ за бурята, която се разразяваше в душата ми.

– Моля те, Мария, нека поговорим като възрастни хора – Стефан звучеше уморено и сякаш се опитваше да ме убеди в нещо напълно разумно. – Просто… ако позволиш на Ива да се нанесе при теб и Виктор за известно време, ще мога да докажа пред съда, че детето е в стабилна среда и няма нужда от издръжка.

Замръзнах. В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Стефан – човекът, с когото споделих десет години от живота си, бащата на детето ми – искаше да приютя новата му жена, за да избегне задълженията си към собствения си син. В главата ми се завъртяха хиляди мисли: какво ще кажат съседите? Как ще го обясня на Виктор? Как изобщо може да ми го предложи?

– Ти луд ли си? – прошепнах през зъби. – Това е домът на сина ти! Как можеш да мислиш само за себе си?

– Не мисля само за себе си! – отвърна той рязко. – Просто… Ива няма къде да отиде. Аз съм на квартира при един приятел, а тя няма роднини тук. Ако я приютиш за няколко месеца, ще ни помогнеш и на двамата.

– На двамата? Или само на себе си? – гневът ми прерастваше в отчаяние. – А Виктор? Той знае ли какво става? Знае ли, че баща му е готов да го лиши от издръжка, само и само да не плати няколко лева повече?

Стефан замълча. От другата страна на линията чух тежкото му дишане. В този момент осъзнах колко самотна съм останала след развода. Родителите ми живеят в провинцията и рядко идват в София. Приятелките ми са заети със собствените си семейства. А аз – сама с дете и с бивш съпруг, който се опитва да ме използва по най-безсрамен начин.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото, мислейки за всички компромиси, които направих през годините. За това как преглъщах обидите и изневерите на Стефан, само и само Виктор да има баща до себе си. За това как работех на две места, за да не му липсва нищо. А сега… сега трябваше да избера между достойнството си и спокойствието на детето.

На следващия ден заведох Виктор на училище и се прибрах у дома. Когато отключих вратата, ме посрещна тишината на празния апартамент. Седнах на дивана и заплаках. Плаках за всички пропуснати възможности, за разбитите мечти и за това, че трябваше да бъда силна, когато най-много исках просто някой да ме прегърне и да ми каже: „Всичко ще бъде наред.“

Телефонът звънна отново. Беше майка ми.

– Мари, как си? – попита тя с онзи топъл глас, който винаги ме караше да се чувствам като малко момиче.

– Не знам… – отвърнах тихо. – Стефан пак ме притиска. Иска… Иска Ива да живее тук.

Майка ми замълча за миг.

– Не позволявай това, дете мое. Ако го направиш веднъж, после няма връщане назад. Помисли за Виктор.

– Мисля само за него! – извиках през сълзи. – Но не знам какво е правилното решение.

Вечерта Стефан дойде лично. Стоеше на прага с наведена глава.

– Моля те… – започна той. – Знам, че ти е трудно. Но ако не помогнеш на Ива, тя ще остане на улицата.

Погледнах го право в очите.

– А ти? Ти ще останеш ли баща на Виктор или ще избягаш от отговорността си?

Той не отговори. Само въздъхна тежко и си тръгна.

Дните минаваха бавно. На работа бях разсеяна, а вечерите прекарвах в мълчание с Виктор. Един ден той ме попита:

– Мамо, защо татко не идва вече?

Стиснах ръката му.

– Понякога възрастните правят грешки, миличък. Но аз винаги ще съм до теб.

В крайна сметка отказах на Стефан. Знаех, че ще последват още заплахи и съдебни битки, но не можех да предам себе си и детето си. Избрах трудния път – този на самоуважението и борбата за справедливост.

Сега често се питам: Колко още майки като мен са принудени да избират между мира у дома и достойнството си? Докога ще търпим мъжете да бягат от отговорност? Какво бихте направили в моята ситуация?