Всички мислеха, че съм щастлива: Историята на една жена, която години наред криеше болката си

– Мамо, пак ли ще закъснееш? – гласът на дъщеря ми Елица трепери по телефона, а аз стискам волана, докато задръстването на булевард „България“ не помръдва.

– Ще се постарая да стигна навреме, мило, просто има много коли – излъгах. Истината е, че не бързах. Не исках да се прибера в празния апартамент, където мъжът ми Петър отдавна спи в другата стая, а дъщеря ми е затворена в своя свят с телефон в ръка. Всички мислят, че съм щастлива – имам хубава работа като счетоводителка в малка фирма, семейство, дом в „Младост“, дори куче. Но никой не знае колко струва всяка моя усмивка.

Вечерта се прибирам и още от вратата усещам студенината. Петър гледа новините, без да ме погледне. Елица е в стаята си. Свалям обувките и сядам до масата, където чинията ми е покрита с фолио – знак, че никой не ме е чакал. В този момент телефонът ми вибрира – колежката ми Мария пише: „Пак ли ще поемеш отчета на Иванов? Само ти можеш да го оправиш.“

„Разбира се“, отговарям автоматично. Защо не мога да кажа „не“? Защо винаги трябва да съм силната?

– Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното? – Елица наднича плахо от вратата.

– Разбира се, слънце – усмихвам се, макар че ми се плаче.

Докато й обяснявам задачите по математика, тя ме гледа с онзи поглед, който помня от детството й – търсещ одобрение и любов. А аз се чудя дали някога ще мога да й дам истинска топлина.

Петър влиза в кухнята и взима вода.

– Ще вечеряш ли? – питам го тихо.

– Ядох вече – отвръща кратко и излиза. Вратата се затваря с лек трясък. Спомням си времето, когато се смеехме заедно до късно през нощта, когато мечтаехме за бъдещето. Сега сме като съквартиранти.

На следващия ден в офиса всички ме поздравяват с усмивка.

– Браво, Деси! Само ти можеш да оправиш кашите на Иванов! – шефът ми Георги ме тупа по рамото.

– Благодаря – казвам и пак се усмихвам. Вътре обаче съм празна. Мария ме дърпа настрана:

– Добре ли си? Изглеждаш уморена.

– Всичко е наред – лъжа я. Кой би искал да чуе истината? Че всяка сутрин ставам с буца в гърлото и че понякога искам просто да изчезна?

Вечерта Елица ми казва:

– Мамо, защо татко вече не идва с нас на разходка?

– Зает е, миличка – отговарям. Не мога да й кажа, че между нас има стена, която не мога да премина.

Седя сама на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Спомням си майка ми – как винаги казваше: „Жената трябва да е силна. Не показвай слабост.“ А аз толкова искам някой просто да ме прегърне и да каже: „Добре си такава, каквато си.“

Една вечер Петър се прибира по-късно от обикновено. Мирише на чужд парфюм. Не питам нищо. Знам отдавна, че има друга. Но страхът да остана сама е по-голям от болката.

– Деси, ще остана при майка ми тази нощ – казва той и избягва погледа ми.

– Добре – казвам тихо. Вратата се затваря зад него и аз рухвам на пода в кухнята. Плача без звук, за да не чуе Елица.

На следващия ден Мария ме намира в тоалетната на офиса със сълзи в очите.

– Деси… какво става?

– Не мога повече… – прошепвам. За първи път признавам пред някого слабостта си.

Тя ме прегръща силно.

– Не си сама. И аз минах през това. Позволи си да бъдеш уязвима.

Тези думи ме разтърсват. Вечерта сядам до Елица и й казвам:

– Мило мое момиче, понякога мама е тъжна. Но това не значи, че те обича по-малко.

Тя ме прегръща силно и аз усещам как ледът в мен започва да се топи.

След седмица събирам смелост и казвам на Петър:

– Не мога повече така. Или ще опитаме отново заедно, или ще тръгнем по различни пътища.

Той мълчи дълго, после казва:

– Мисля, че вече сме твърде далеч един от друг.

Болката е остра, но усещам и облекчение. За първи път от години избирам себе си.

Днес живея сама с Елица. Не е лесно – понякога самотата ме задушава, понякога се питам дали направих правилния избор. Но вече не се преструвам. Позволявам си да бъда тъжна, слаба, уязвима.

Понякога се чудя: Колко още жени като мен се усмихват всеки ден, докато вътре крещят от болка? Кога ще спрем да се крием зад маските си?