Зетят ми мислеше, че животът му се е усмихнал, но не очакваше, че ще трябва да работи

— Мамо, Димитър пак не дойде на работа — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от раздразнение, докато държеше телефона до ухото си. Беше осем сутринта, а аз вече усещах как денят ми се разпада още преди да е започнал.

Погледнах през прозореца на малкия ни офис над магазина за дрехи в центъра на Пловдив. Дъждът барабанеше по стъклата, а хората бързаха по мокрия тротоар. Преди десет години с мъжа ми Георги започнахме този бизнес от нулата — първо с малък щанд на пазара, после с онлайн магазин. Преживяхме и фалити, и пандемията, и безсънни нощи, но оцелявахме. Сега, когато най-накрая нещата потръгнаха, мечтаех да предам всичко на децата си.

Но не така си представях бъдещето.

— Ще говоря с него — отвърнах на Виктория и затворих. В този момент вратата се отвори и вътре влезе Георги, носейки две кафета и уморена усмивка.

— Пак ли Димитър? — попита той, сякаш четеше мислите ми.

— Пак. Не мога повече така. Мислех, че като зет ще помогне, а той само чака наготово.

Георги въздъхна тежко.

— Може би трябва да поговорим с него сериозно. Не е редно Виктория да върши всичко сама.

В този момент телефонът ми иззвъня отново. Беше самият Димитър.

— Здравейте, тъща — гласът му беше весел, почти безгрижен. — Днес няма да мога да дойда. Имам някаква работа с приятели…

— Димитре — прекъснах го рязко. — Това не е първият път. Този бизнес не е подарък. Ако искаш да си част от него, трябва да работиш като всички останали.

От другата страна настъпи тишина.

— Ама аз… Мислех, че ще помагам, когато имам време…

— Не става така. Или си част от екипа, или не си. Помисли добре какво искаш.

Затворих телефона с треперещи ръце. Георги ме погледна със съчувствие.

— Не се обвинявай — каза тихо. — Той сам трябва да реши дали ще поеме отговорност.

Вечерта вкъщи атмосферата беше напрегната. Виктория седеше мълчалива на масата, а Димитър избягваше погледа ми.

— Мамо, защо всички са срещу мен? — избухна тя изведнъж. — Защо не можете просто да го приемете?

Погледнах я и усетих как сърцето ми се къса.

— Вики, ние го приемаме. Но не можем да позволим някой да руши това, което сме градили цял живот. Не е честно към теб, към нас… към никого.

Димитър стана рязко и излезе от стаята. Последва го трясък на врата.

— Може би сбъркахме — прошепна Георги по-късно същата вечер. — Може би трябваше да го оставим сам да се оправя.

— Не — поклатих глава аз. — Ако не му покажем сега границите, после ще е късно.

Следващите дни бяха тежки. Димитър не се появяваше в магазина, а Виктория идваше все по-уморена и разстроена. Един следобед я намерих да плаче в склада между кашоните с дрехи.

— Вики…

Тя ме прегърна силно.

— Мамо, страх ме е. Ако го натискам още, ще ме напусне…

— Ако те обича истински, ще остане и ще се промени — казах тихо. — Но ако само използва това, което имаме… заслужаваш повече.

В този момент осъзнах колко трудно е да бъдеш майка — да балансираш между любовта към детето си и справедливостта към всички останали.

Седмица по-късно Димитър дойде в магазина. Беше променен — уморен, но решителен.

— Искам да опитам отначало — каза тихо. — Знам, че сгреших. Може ли?

Погледнах го дълго. Видях в очите му нещо ново — може би зрялост, може би страх от загуба…

— Ще ти дам още един шанс — отвърнах строго. — Но този път няма да има компромиси.

Той кимна и за първи път остана до късно в магазина заедно с Виктория. Видях как двамата подреждат стоката, смеят се през сълзи и за миг повярвах, че може би има надежда.

Но все още се питам: Кога любовта към децата ни пречи да видим истината? И можем ли някога да сме сигурни, че сме взели правилното решение?