Когато чуждото дете стане твое бреме: Историята на една българска съпруга
„Не може да бъде!“, изкрещях вътрешно, докато гледах как Стефан нервно върти ключовете си на масата. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила вечерята. Миризмата на печени чушки се смесваше с напрежението във въздуха.
– Искам да поговорим, Мария – каза той, без да ме поглежда в очите.
– Какво има? – попитах, усещайки как стомахът ми се свива.
– Ани… приеха я в Софийския университет. Ще дойде да живее при нас. Поне докато си намери общежитие или квартира.
Тези думи паднаха като тежък камък върху гърдите ми. Гарсониерата ни и без това беше тясна – две стаи, малка кухня и баня, в които се разминавахме като сенки. А сега – още един човек? Още повече – дъщерята от първия му брак, която никога не ме прие напълно.
– Не мислиш ли, че трябваше да ме попиташ? – прошепнах, но гласът ми трепереше от гняв.
– Мария, тя е дете! Няма къде да отиде. Моля те, само за малко ще е.
В този момент си спомних първите ни месеци заедно. Как се влюбих в него, как приех миналото му и дори бившата му жена, която все още звънеше по празници. Казвах си, че любовта е компромис. Но никой не ме беше подготвил за това.
Ани пристигна след седмица – с два куфара, раница и поглед, който сякаш казваше: „Ти не си ми майка.“ Опитах се да бъда мила:
– Добре дошла, Ани! Надявам се да се чувстваш удобно.
Тя само кимна и се затвори в стаята, която до вчера беше нашата спалня. Стефан започна да спи на дивана в хола, а аз – до него, защото не исках да оставам сама. Вечерите ни станаха тихи и напрегнати. Ани учеше до късно, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом.
Скоро започнаха дребните конфликти. Чашите изчезваха от шкафа, шампоанът ми свършваше за дни, а любимият ми шал изведнъж се оказа на врата на Ани. Опитах да говоря със Стефан:
– Не мога повече така! Тя не ме уважава. Не съм ѝ слугиня!
– Мария, моля те… Трудно ѝ е. Дай ѝ време.
Но времето не помагаше. Вместо това започнах да усещам как между мен и Стефан расте невидима стена. Всяка вечер той защитаваше Ани, а аз се чувствах все по-ненужна и самотна.
Една вечер, докато миех чиниите, чух как Ани говори по телефона:
– Не знам как ще издържа тук… Тая жена само мрънка! Ако мама разбере, ще полудее…
Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да бъда „тая жена“. Исках да бъда част от семейството им. Но колкото повече се стараех, толкова по-далечни ставахме.
Майка ми усещаше всичко по гласа ми:
– Миме, ти не си длъжна да търпиш всичко заради един мъж. Помисли за себе си!
Но как да мисля за себе си, когато обичам Стефан? Когато съм обещала пред Бог и хората да бъда до него „в добро и зло“?
Седмиците се превърнаха в месеци. Ани не намери общежитие – казваше, че няма места. Квартира също не търсеше особено усърдно. Стефан работеше до късно, а аз прекарвах вечерите сама с мислите си. Започнах да избягвам дома – разхождах се из квартала с часове или оставах по-дълго на работа.
Една вечер се прибрах по-рано и ги заварих двамата на масата – смеяха се на някаква шега от детството ѝ. Почувствах се като натрапник. Стефан дори не забеляза кога влязох.
– Мария, ела при нас! – извика той весело.
Но вече не можех да се усмихна. В този момент разбрах – аз съм излишната тук.
На следващия ден подадох молба за развод. Стефан беше шокиран:
– Не можеш просто така да си тръгнеш! Обичам те!
– Обичаш ме… но не ме избра нито веднъж през тези месеци – отвърнах тихо.
Сега седя сама в новата си квартира – малка стая под наем в „Люлин“. Понякога чувам смеха им в съня си и се чудя: Дали направих правилния избор? Дали любовта трябва винаги да значи жертва? Или понякога най-голямата любов е тази към самата себе си?
Кажете ми – бихте ли жертвали себе си заради чуждо дете и един мъж? Или щяхте да изберете себе си?