Изгонена след новината за бременността: Десет години по-късно те поискаха помощ

— Махай се! Не искам да те виждам повече! — думите на майка ми още кънтят в ушите ми, въпреки че минаха десет години. Стоях на прага с куфар в ръка, а баща ми гледаше през прозореца, без да посмее да се намеси. Бях на осемнайсет и току-що ѝ бях казала, че съм бременна от Георги. Не беше случайна връзка — бяхме заедно от две години, обичахме се, мечтаехме за общо бъдеще. Но за майка ми това беше предателство, срам пред съседите и провал на всичките ѝ очаквания.

— Мамо, моля те… — опитах се да кажа нещо, но тя вече беше затръшнала вратата. Останах сама на стълбите, с треперещи ръце и сълзи, които не можех да спра. Георги ме чакаше пред блока с неговата стара Лада. Когато ме видя такава, само ме прегърна и каза:

— Ще се справим. Обещавам ти.

Тогава не знаех колко трудно ще бъде. И двамата току-що бяхме завършили гимназията в Пловдив. Нямахме работа, нито пари, нито дом. Първите седмици живяхме при леля му в Кючук Париж — тя ни даде малката стая до кухнята и ни оставяше да ядем от манджата ѝ. Но не можехме да останем дълго — мъжът ѝ започна да мърмори, че сме натрапници.

Георги започна работа в автосервиз — по цял ден ремонтираше стари коли за смешни пари. Аз чистех входове и гледах възрастна жена в квартала. Събирахме стотинка по стотинка за наем на гарсониера в Тракия. Помня първата ни вечер там — нямаше мебели, само един стар дюшек и одеяло. Но бяхме заедно и вярвахме, че ще успеем.

Бременността ми не беше лека — често припадах от глад или умора. Лекарят ме предупреди, че трябва да си почивам повече, но как да стане това? Георги работеше до късно, а аз се борех със страховете си сама. Понякога нощем плачех тихо, за да не го тревожа. Мечтаех майка ми да ми се обади, да попита как съм, но телефонът мълчеше.

Роди се Мария — нашето слънце. Беше дребничка и плачлива, но когато я гушнех, забравях всичко лошо. Георги беше горд баща — носеше я из квартала и разказваше на всички каква красавица имаме. Но парите все не стигаха. Имаше дни, когато ядяхме само хляб с лютеница и чакахме детските надбавки като спасение.

С времето Георги напредна в работата — стана майстор и започна да изкарва повече. Аз намерих работа като продавачка в кварталната бакалия. Мария тръгна на ясла, после на градина. Започнахме да живеем по-добре — купихме си мебели втора ръка, сменихме Ладата с малка Тойота.

През всичките тези години родителите ми не се обадиха нито веднъж. Баба ми тайно ми пращаше буркани със зимнина и по някой лев през съседката, но майка ми остана непреклонна. Баща ми веднъж ме видя на пазара и само сведе глава.

Десет години по-късно вече имахме собствено жилище — малък апартамент в Смирненски. Мария беше отличничка в училище и мечтаеше да стане лекарка. Животът ни най-сетне беше спокоен.

Една вечер някой позвъни на вратата. Отворих и застинах — майка ми и баща ми стояха на прага. Изглеждаха уморени и по-стари, отколкото ги помнех.

— Може ли… да поговорим? — прошепна майка ми.

Поканих ги вътре. Седнахме около масата — Георги донесе чай, а Мария гледаше объркано.

— Знам, че нямаме право да искаме нищо от теб… — започна баща ми с треперещ глас. — Но положението ни е тежко. Загубих работата си преди година, майка ти е болна… Не можем да си плащаме сметките.

Мълчах дълго. В мен бушуваха гняв и болка — спомних си всяка нощ на глад, всяко унижение, всяка сълза заради тяхната гордост.

— Защо сега? Къде бяхте, когато имах най-много нужда от вас? — попитах тихо.

Майка ми заплака:

— Прости ми… Бях глупава и горда. Мислех си, че ще те предпазя от грешки… А само те изгубих.

Гледах ги — двама възрастни хора, сломени от живота и собствените си решения. В мен се бореха две чувства: желанието да им помогна и страхът от нова болка.

— Ще ви помогнем — казах накрая. — Но никога няма да забравя какво преживяхме заради вас.

Тази нощ не можах да заспя. Гледах спящата Мария и си мислех: Дали някога ще мога истински да простя? Или белезите от миналото остават завинаги?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости такова предателство или е по-добре да затвори завинаги тази врата?