Майка ми избра любовта пред внуците – а аз останах сама

– Мамо, моля те, само този петък! Не мога да намеря никого, а с Петър имаме годишнина… – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а децата крещяха на заден план.

– Ани, миличка, този петък не мога. Имам среща с Димитър. Знаеш ли колко рядко се случва да срещна някого, с когото ми е приятно? – майка ми звучеше развълнувано, почти като ученичка.

Замълчах. Вече не помнех кога последно беше гледала децата. Откакто се пенсионира миналата година, животът ѝ се промени напълно. Започна да ходи на танци, на екскурзии с приятелки, а напоследък – и на срещи. Понякога се прибираше късно вечер с усмивка на лице и разказваше за новите си познанства. Аз обаче се чувствах все по-изоставена.

Петър работеше до късно, а аз жонглирах между работата от вкъщи и двете ни деца – Мария на 6 и малкия Алекс на 3. Когато майка ми беше още учителка, винаги намираше време за нас. Помагаше ми с всичко – готвеше, гледаше децата, дори идваше с мен на родителски срещи. Сега обаче сякаш беше друг човек.

– Мамо, не разбираш ли? Имам нужда от теб! – избухнах аз.

– Ани, цял живот съм живяла за вас. Искам и аз малко да поживея за себе си. Не съм лоша майка или баба, просто… имам нужда от нещо различно – гласът ѝ беше мек, но твърд.

Затворих телефона и се разплаках. Мария ме прегърна:

– Мамо, защо плачеш?

– Просто съм уморена, слънце – излъгах.

Вечерта Петър се прибра уморен и раздразнен. Разказах му за разговора с майка ми.

– Значи пак няма кой да гледа децата? Ани, не можем все така…

– Знам! Но какво да направя? Тя има нов живот…

– А ние? Ние не сме ли ѝ важни?

Този въпрос ме преследваше цяла нощ. Въртях се в леглото и си спомнях как майка ми винаги казваше: „Децата са най-важното“. А сега?

На следващия ден я видях в парка – беше с Димитър. Смяха се, държаха се за ръце. Изглеждаше щастлива по начин, по който не бях я виждала от години. За миг изпитах завист. После – вина.

Вечерта ѝ писах съобщение: „Мамо, липсваш ни. Но ако това те прави щастлива…“

Тя ми отговори почти веднага: „Ани, винаги ще съм до вас, но не мога да бъда само баба. Моля те, разбери ме.“

Дните минаваха. Започнах да търся помощ от съседката леля Галя и понякога от майката на Петър. Не беше същото – децата тъгуваха за баба си.

Една вечер Мария попита:

– Мамо, баба вече не ни обича ли?

Сърцето ми се сви.

– Обича ви, слънце. Просто… понякога възрастните също имат нужда от време за себе си.

Но аз самата не бях сигурна дали вярвам в това.

Скоро майка ми ни покани на вечеря у тях. Беше приготвила любимите ни пълнени чушки и салата шопска. Димитър също беше там – мил човек, разказваше забавни истории от младостта си в Пловдив.

След вечерята останахме сами в кухнята.

– Ани, знам, че ти е трудно. Но цял живот съм била само майка и учителка. Забравих коя съм аз самата… Сега имам шанс да бъда щастлива жена. Не искам да губя връзката с вас, но не мога да се върна към старото.

Погледнах я – беше по-млада и сияеща от всякога. За първи път осъзнах колко егоистично е било моето очакване тя да жертва всичко за нас.

– Може би трябва да се науча да те пусна… – прошепнах.

Тя ме прегърна силно.

– Аз винаги ще съм тук за теб. Но понякога ще имам нужда и от своето време.

От този ден започнах да гледам на майка ми по друг начин. Все още ми е трудно – понякога се ядосвам, друг път плача от безсилие. Но виждам колко е щастлива и разбирам: тя заслужава това.

Понякога се питам: Дали някой ден моите деца ще искат от мен същото? Ще мога ли аз да избера себе си пред тях?

А вие как бихте постъпили? Егоизъм ли е това или просто право на щастие?