Как помогнах на сина си да разбере силата на думите си

— Мамо, всички в класа се смяха! — гласът на Петър трепереше, докато хвърляше раницата си в коридора. Очите му бяха пълни с нещо между гордост и вина. — Ани изглеждаше толкова смешно с онези очила! Не можах да се сдържа и казах, че прилича на бухал.

Спрях да беля картофите и го погледнах. В кухнята миришеше на пържени чушки, но въздухът изведнъж натежа. — Петре, знаеш ли как се е почувствала Ани?

Той сви рамене, избягвайки погледа ми. — Не знам… всички се смяха.

— А ти как би се почувствал, ако някой ти се подиграе пред всички? — попитах тихо.

Петър замълча. В този момент осъзнах, че пред мен стои не просто моето дете, а едно момче, което тепърва ще учи как думите могат да режат по-дълбоко от нож.

Вечерта беше напрегната. Мъжът ми, Георги, се прибра уморен от работа и веднага усети напрежението. — Какво става? — попита той, докато си сваляше якето.

— Петър е обидил Ани в училище — обясних тихо. — Нарекъл я бухал заради очилата ѝ.

Георги въздъхна тежко. — Петре, това не е хубаво. Ти знаеш ли какво е да си различен? Помниш ли как ти се подиграваха миналата година заради зъбите ти?

Петър наведе глава. — Да…

— Тогава защо го направи? — гласът на баща му беше строг, но не ядосан.

— Не знам… Просто всички го правеха.

Тогава разбрах: страхът да не бъдеш изключен от групата е по-силен от съвестта на едно дете. Но ако сега не го науча на съпричастност, кога?

Седнах до него на дивана. — Петре, утре ще отидем заедно до училище. Ще поговорим с Ани и ще ѝ се извиниш.

Той ме погледна ужасено. — Мамо, не! Ще ми се смеят!

— По-добре да ти се смеят за нещо добро, отколкото да останеш безразличен към болката на друг човек — казах твърдо.

През нощта чух как Петър плаче тихо в стаята си. Сърцето ми се късаше, но знаех, че трябва да устоя на решението си.

На сутринта вървяхме мълчаливо към училището. В двора видяхме Ани — стоеше сама, с очила, които сякаш бяха още по-големи днес. Петър спря и ме хвана за ръката.

— Мамо, страх ме е…

— Аз съм тук — прошепнах и го побутнах напред.

Той пристъпи бавно към Ани. Аз останах на няколко метра, за да им дам пространство.

— Ани… извинявай за вчера — каза Петър тихо. — Не беше смешно. Съжалявам.

Ани го погледна изненадано. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти… — прошепна тя.

В този момент видях как синът ми порасна с няколко години. Когато тръгнахме към вкъщи след училище, Петър беше мълчалив.

— Мамо, мислиш ли, че Ани ще ми прости?

— Вярвам, че вече ти е простила. Но най-важното е ти да не забравяш как се почувства тя.

Вечерта седнахме цялото семейство около масата. Георги сложи ръка на рамото на Петър.

— Горд съм с теб, сине. Не всеки има смелостта да признае грешката си.

Петър се усмихна плахо. — Мамо, мислиш ли, че някой ден хората ще спрат да се подиграват на различните?

Погледнах го и си помислих колко крехък е светът на децата ни и колко лесно можем да ги научим или на жестокост, или на доброта.

— Зависи от нас, Петре… Зависи от всеки един от нас.

Понякога се чудя: дали достатъчно често говорим с децата си за болката и силата на думите? А вие как бихте постъпили на мое място?