„Моето семейство са истински безделници“: Как реших да им дам урок, когато чашата преля

– Пак ли ще идват? – прошепнах през зъби, докато гледах през прозореца как колата на брат ми Стефан спира пред блока. Беше събота сутрин, а аз и Даниел – мъжът ми – бяхме планирали най-накрая да започнем ремонта на старата ни баня. Вместо това, за пореден път, щяхме да посрещаме цялата рода – майка ми, баща ми, Стефан с жена си и двете им деца.

– Може би този път ще помогнат с нещо – опита се да ме успокои Даниел, но в гласа му прозираше същото отчаяние като в моя.

От години нашият апартамент беше като обществена кухня. Всеки уикенд някой идваше – за да се нахрани, да си изпере дрехите или просто да си почине на нашия диван. Майка ми винаги казваше: „Ти си най-голямата, ти трябва да държиш семейството заедно.“ Но никой не държеше мен.

Стефан влезе първи, без дори да почука. „Айде, сестро, какво ще ядем днес?“ – засмя се той и метна якето си върху стола в коридора. След него влезе снаха ми Мария, която веднага се разположи на масата и започна да рови из телефона си. Децата им тичаха из хола и разхвърляха играчките на дъщеря ми Лили.

Майка ми донесе торба с пране. „Машината ви е по-добра от нашата, пък и при нас пак спряха водата.“ Баща ми седна пред телевизора и започна да сменя каналите, сякаш е у дома си.

Стоях в кухнята и усещах как гневът ми кипи. Даниел мълчаливо миеше чиниите от предната вечер – нещо, което никой от гостите ни не беше направил през последните пет години.

– Не мога повече – прошепнах му. – Чувствам се като слугиня в собствения си дом.

– Трябва да поговориш с тях – каза той тихо. – Иначе никога няма да се промени.

Но как да кажа на майка си, че не искам повече да й пера дрехите? Как да кажа на брат си, че не съм му длъжна да го храня всяка седмица? В България семейството е всичко – така са ме учили. Но кога семейството започва да те използва?

Вечерта всички се бяха разположили пред телевизора. Аз сервирах вечерята – мусака и салата, както винаги. Докато сипвах порциите, чух как Мария казва на майка ми: „Добре че е сестра ти, иначе щяхме да гладуваме.“ Всички се засмяха.

Тогава не издържах.

– Знаете ли какво? – гласът ми трепереше. – Омръзна ми! Не съм ви слугиня! Всяка седмица идвате тук, ядете, пиете, пера ви дрехите… А някой пита ли ме как съм? Някой помага ли с нещо?

Настъпи тишина. Майка ми ме погледна така, сякаш съм я ударила.

– Какво говориш, Мая? Ние сме семейство! – прошепна тя.

– Да, семейство сме! Но аз също имам нужда от почивка! Имам нужда от помощ! Не мога повече така!

Стефан стана рязко.

– Ако не искаш да идваме, кажи направо!

– Не искам! – извиках. – Поне не всяка седмица! Искам време за себе си! За Даниел! За Лили!

Мария се намръщи.

– Много си се променила…

– Да, промених се! Защото вече не мога да бъда тази, която всички използват!

Майка ми стана бавно и започна да събира прането си.

– Добре… Щом така мислиш…

Стефан хвана децата за ръка и излязоха без дума повече.

След като затворих вратата след тях, се разплаках. Даниел ме прегърна.

– Направи това, което трябваше да направиш отдавна – каза той тихо.

Следващите дни телефонът ми мълчеше. Никой не звънеше. Вкъщи беше тихо. Лили рисуваше на масата, а аз за първи път от години изпих кафето си спокойно.

Но болеше. Болеше ме от вината. Болеше ме от тишината. Болеше ме от мисълта дали не прекалих.

Седмица по-късно майка ми се обади.

– Мая… Може ли да дойда само аз? Да поговорим?

Когато дойде, седна срещу мен и дълго мълча.

– Не разбирах колко ти е тежко… Свикнахме ти да си силната… Прости ни.

Плакахме заедно. Говорихме дълго. За първи път от години тя ме попита: „Как си?“

Сега семейството ми идва по-рядко. Понякога помагат с готвенето или чистенето. Понякога просто седим заедно и говорим истински.

Питам се: Защо трябваше да стигна до ръба, за да ме чуят? Колко още жени като мен живеят така? Ще намерим ли някога баланса между това да сме опора и това да сме свободни?