Когато любовта срещне стената на миналото: Историята на една втора пролет

– Не си мисли, че можеш просто да дойдеш и да заемеш мястото на майка ни! – думите на Мария, дъщерята на Стефан, още кънтят в ушите ми. Стоях в хола им, с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше първата ми среща с децата му и вече усещах как въздухът между нас се сгъстява, като буря над Стара планина.

Преди няколко месеца животът ми беше тиха рутина – градината, работата в читалището, кратки разговори със съседката Пенка през оградата. След смъртта на мъжа ми, Иван, бях останала сама в голямата къща в покрайнините на Пловдив. Синът ми Георги живееше в Германия, дъщеря ми Деси беше заета с две малки деца и рядко се обаждаше. Вечерите бяха най-тежки – тишината ме притискаше като оловен похлупак.

Стефан се появи неочаквано – познавахме се бегло от пазара, където продаваше домашен мед. Един ден ме покани на кафе и разговорът ни потече леко, сякаш винаги сме се познавали. След няколко срещи започнах да усещам как нещо в мен се събужда – надежда, че може би не съм обречена да остарея сама.

– Мамо, ти си различна! – каза ми Деси по телефона, когато ѝ споделих за Стефан. – Радвам се за теб, заслужаваш щастие.

Но щастието се оказа крехко. Когато Стефан ме покани да се запозная с децата му – Мария и Петър, вече пораснали хора с собствени семейства – бях нервна, но и развълнувана. Надявах се да ме приемат като приятелка на баща си, не като заплаха.

Влязох в апартамента им с букет лалета и домашен кекс. Мария ме посрещна с хладна усмивка, а Петър дори не стана от дивана.

– Татко, защо трябваше да я водиш? – прошепна Мария, но достатъчно силно, че да я чуя.

Стефан се опита да разведри атмосферата:
– Елена е чудесен човек. Исках да я опознаете.

– Не сме готови за това – отвърна Петър сухо.

Вечерята мина в напрежение. Всеки мой опит за разговор беше посрещнат с едносрични отговори. Когато предложих да помогна в кухнята, Мария отказа рязко:
– Не е нужно. Майка ни винаги правеше всичко сама.

Почувствах се натрапница в чужд живот. На връщане Стефан ме хвана за ръка:
– Не им обръщай внимание. Ще свикнат.

Но седмиците минаваха, а отношенията не се подобряваха. Дори когато Стефан ме покани да остана у тях за уикенда, Мария дойде неочаквано и ме намери да приготвям закуска.

– Не си у дома си тук – каза тихо тя. – Татко може да е самотен, но ние още скърбим за майка ни.

В този момент разбрах колко дълбоки са раните им. Аз също бях загубила любим човек и знаех как боли. Но защо болката трябваше да ни разделя, вместо да ни сближи?

Започнах да се съмнявам дали имам право на ново щастие. Всяка вечер гледах снимката на Иван и го питах наум: „Ти би ли искал да остана сама до края?“

Стефан усещаше колебанията ми:
– Елена, не мога без теб. Но ако това те измъчва…

– Не знам дали ще мога да понеса още отхвърляне – признах му аз със сълзи в очите.

Една вечер получих обаждане от Георги:
– Мамо, чух че имаш нов приятел. Гордея се с теб! Не позволявай на никого да ти казва какво заслужаваш.

Думите му ми дадоха сили. Реших да говоря открито с Мария и Петър. Поканих ги на кафе в малко заведение до Марица.

– Знам, че ви е трудно – започнах аз. – Но аз не искам да заменя майка ви. Просто обичам баща ви и искам да бъда до него.

Мария ме гледаше дълго безмълвно:
– Може би сме били несправедливи… Просто ни е страх да не го изгубим напълно.

Петър кимна:
– Ще опитаме… но ни трябва време.

Излязох от заведението с чувство за облекчение и надежда. Пътят към новото семейство щеше да е труден, но вече не бях сама в битката.

Понякога си мисля: Дали имаме право на щастие след толкова загуби? Или трябва цял живот да носим вината за чуждата болка? Какво бихте направили вие?