Майка ми обеща къщата след сватбата, а после разби всичко на парчета

— Не мога да повярвам, че го правиш точно сега! — гласът ми трепереше, докато стоях в хола на родната ни къща в Пловдив. Миризмата на прясно изпечен хляб още се носеше от кухнята, а майка ми — Мария — стоеше срещу мен с ръце, скръстени пред гърдите. Очите ѝ бяха червени, но не от сълзи, а от безсънни нощи.

— Време е да мисля и за себе си, Иване — каза тя тихо. — Ти вече си женен, имаш си свой живот. Не можеш да очакваш всичко да остане същото.

Седмица по-рано бяхме празнували сватбата ми с Даниела. Беше шумно, весело, цялата махала беше дошла. Майка ми и баща ми — Георги — танцуваха заедно, смяха се, изглеждаха като най-щастливата двойка. А сега… майка ми ми казваше, че се развежда. Че къщата, която ми беше обещала след сватбата, вече не е сигурна.

— Но ти каза… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Казах много неща, когато мислех, че ще издържа още малко. Но не мога повече. Баща ти… — тя замълча и погледна през прозореца към двора, където баща ми цепеше дърва. — Не знаеш всичко.

В този момент вратата се отвори и Даниела влезе. Очите ѝ срещнаха моите — търсеха отговори, които и аз нямах.

— Какво става? — попита тя тихо.

— Майка ми… майка ми се развежда с татко — казах с глас, който едва познах като свой.

Даниела седна до мен и хвана ръката ми. Майка ми се обърна към нас:

— Знам, че ви обещах къщата. Но сега не знам какво ще стане. Може би ще трябва да я продадем и да си разделим парите. Или… не знам още.

В този момент влязоха и сестра ми Петя и брат ми Стефан. Всички бяхме там — цялото семейство, събрано от една новина, която разруши всичко познато.

— Мамо, защо точно сега? — Петя беше бременна в осмия месец и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Не можеше ли да изчакаш поне малко?

— Колко още да чакам? — гласът на майка ми беше остър като нож. — Животът ми мина в чакане! Чаках баща ви да спре да пие, чаках да започне да ме уважава… Чаках вас да пораснете! А сега… вече не мога.

Баща ми влезе в стаята, избърса ръце в панталона си и ни погледна един по един.

— Какво става тук? — попита той подозрително.

Майка ми го погледна право в очите:

— Развеждам се с теб, Георги. Искам си живота обратно.

Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник. Баща ми пребледня, после лицето му почервеня от гняв.

— След всичко, което направих за това семейство! След като работих като вол! — гласът му беше дрезгав.

— Работи ли за нас или за себе си? — отвърна майка ми. — За бутилката ли работеше всяка вечер?

Стефан се намеси:

— Стига! Това не е моментът!

Но вече беше късно. Всичко излезе наяве — годините на скрити обиди, на премълчани истини. Майка ми плачеше тихо, баща ми седеше мълчаливо и гледаше в пода. Петя хлипаше до прозореца, а аз усещах как светът под краката ми се разпада.

След няколко дни започнаха разговорите за къщата. Адвокати, документи, спорове кой какво заслужава. Даниела ме гледаше с тревога:

— Ами ако останем без дом? Къде ще живеем?

Не знаех какво да ѝ кажа. Винаги съм вярвал, че домът ни е крепостта ни — мястото, където сме заедно и нищо не може да ни раздели. А сега тази крепост се рушеше пред очите ми.

Майка ми настояваше да продаде къщата и да си разделят парите с баща ми. Той пък твърдеше, че няма да даде и стотинка повече от половината си дял. Сестра ми и брат ми спореха кой има повече право да остане тук. Аз стоях между всички тях и усещах как гневът и болката ме задушават.

Една вечер седнах сам в двора под старата череша. Спомних си детството си — игрите със Стефан и Петя, смеха на майка ми, когато още беше щастлива. Как стигнахме дотук? Как една къща може да раздели цялото семейство?

На следващия ден майка ми дойде при мен.

— Съжалявам, Иване — каза тя тихо. — Знам колко много значи тази къща за теб. Но аз повече не мога да живея тук.

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ умората от всички тези години и едно ново желание за свобода.

— Мамо… ще ти простя ли някога? Ще мога ли пак да повярвам в семейството? Или всичко хубаво е обречено да свърши така?