Когато баща ти поиска наем за детската ти стая: История за дълга, прошката и цената на семейството

– Петре, пак си забравил да оставиш парите за наема! – гласът на баща ми пронизваше тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше студена мартенска вечер, а аз се прибирах от работа в супермаркета, уморен и гладен. Бях навършил осемнайсет само преди седмица, но вече усещах тежестта на „възрастния живот“ върху раменете си.

– Тате, имам само 120 лева този месец. Останалото трябва да го дам за карта и храна… – опитах се да обясня, но той ме прекъсна с рязък жест.

– Аз не съм ти длъжен повече! Отгледах те, сега си мъж. Ако не можеш да плащаш, търси си квартира или живей при някой приятел. – Очите му бяха твърди като камък.

Така започна всичко. Майка ми беше починала, когато бях на десет, и оттогава баща ми се промени. Станахме двама непознати под един покрив. Всяка вечер броях стотинките си, за да платя „наема“ за собствената си стая – стаята с детските ми рисунки по стените и плюшеното мече от първия учебен ден.

С времето свикнах. Работех каквото намеря – разнасях пици, чистех входове, дори продавах мартеници пред метрото. Никога не се оплаквах. В университета ходех с дрехи втора употреба и носех сандвичи от вкъщи. Приятелите ми се шегуваха: „Петре, ти си най-стиснатият човек в София!“, а аз само се усмихвах горчиво.

Годините минаваха. Завърших икономика, намерих работа в малка счетоводна фирма. На двайсет и пет вече можех да си позволя гарсониера под наем в Надежда. Напуснах баща ми без много думи – просто оставих ключа на масата и затворих вратата след себе си.

В началото се чувствах свободен. Никой не ме караше да броя левчета за наем у дома. Но празнотата остана. Понякога се улавях, че се чудя как е баща ми – дали е ял, дали е добре. Обаждах му се по празници, но разговорите ни бяха кратки и студени.

Един ден, след почти десет години мълчание, телефонът ми звънна. Видях името му на екрана и сърцето ми се сви.

– Петре… – гласът му беше дрезгав и уморен. – Имам нужда от помощ. Пенсията не стига, болен съм… Можеш ли да ми помогнеш с парите за лекарствата?

Замълчах дълго. В главата ми се блъскаха спомени – как като дете го чаках да се прибере от работа, как ме учеше да карам колело… но после идваха годините на студените вечери и наема за детската ми стая.

– Тате… – започнах тихо. – Помниш ли как ме изгони? Как броях стотинки за хляб? Сега ти искаш от мен?

– Тогава мислех, че така ще те науча на самостоятелност… – прошепна той. – Може би сбърках.

В този момент осъзнах колко много болка носим в себе си – неизказана, натрупана с годините. Не знаех какво да правя. Да му помогна ли? Да го оставя ли сам, както той остави мен?

Срещнах се с него в малкото кафене до блока ни. Беше остарял, прегърбен, очите му бяха пълни със съжаление.

– Петре, синко… Знам, че не заслужавам прошка. Но съм сам. Само ти ми остана.

Погледнах го дълго. Виждах пред себе си не строгия баща от миналото, а един самотен човек, който се страхува от края.

– Ще ти помогна с лекарствата – казах тихо. – Но не защото ми дължиш нещо или защото аз ти дължа. А защото така е правилно.

Той кимна с благодарност и очите му се насълзиха.

Вървях към вкъщи и мислех: Дали някога ще успея да простя напълно? Дали семейството е въпрос на кръв или на избор? И ако родителят ти поиска помощ след всичко преживяно, трябва ли да му я дадеш?

Какво бихте направили вие? Може ли болката от миналото да бъде излекувана с прошка или някои рани остават завинаги?