Писмо до децата ми: Мога ли да върна времето назад?

— Мамо, защо винаги трябва да е по твоята? — гласът на дъщеря ми Елица трепери, а очите ѝ са пълни с разочарование. Стоим в новия ни хол в Пловдив, където всичко мирише на боя и чуждост. Синът ми Виктор мълчи, вперен в телефона си, сякаш ако не ме погледне, ще изчезна. Мъжът ми Петър стои на прага, стиснал устни, готов да избухне или да избяга.

Преди шест месеца живеехме в малък апартамент в София. Беше тясно, шумно, но беше нашето място. Работех като учителка по литература, Петър беше инженер. Елица и Виктор ходеха в кварталното училище, имаха приятели, баба им беше наблизо. Но когато Петър получи предложение за работа в Пловдив — по-добра заплата, възможност за развитие — решихме да рискуваме. Казах си: „Ще е трудно, но ще се справим. Семейството е заедно — това е важното.“

Само че не стана така. Децата се затвориха в себе си. Елица започна да се прибира все по-късно, Виктор се изгуби в компютърните игри. Аз се опитвах да поддържам реда — настоявах да вечеряме заедно, да говорим за деня си, но всеки разговор завършваше със скандал или мълчание. Петър работеше до късно и рядко се включваше в споровете ни.

— Не разбирате ли, че тук нямам никого? — крещеше Елица една вечер. — Не искам да съм тук! Мразя този град! Мразя всичко!

Виктор не каза нищо. Само затръшна вратата на стаята си.

Започнах да се обвинявам. Може би трябваше да настоявам да останем в София. Може би трябваше да говоря повече с децата, да ги изслушвам, вместо да им казвам какво е най-добро за тях. Но вече беше късно — между нас се издигна стена.

С времето Петър и аз започнахме да се караме все по-често. Той твърдеше, че съм прекалено строга с децата, че ги задушавам с изискванията си. Аз му отвръщах, че той не участва достатъчно във възпитанието им. Вечерите ни минаваха в тягостно мълчание или в тихи обвинения.

Една сутрин намерих бележка от Елица: „Отивам при баба за уикенда. Не ме търсете.“ Виктор започна да прекарва повече време навън с момчета, които не познавах. Започнах да се страхувам — не само за тяхната безопасност, но и че ги губя завинаги.

Опитах се да говоря с Петър:
— Трябва да направим нещо. Не мога повече така.
— И аз не мога — отвърна той уморено. — Но не знам какво.

Записах се на срещи с психолог. Надявах се да намеря отговори — как да върна децата си, как да поправя грешките си. Психоложката ме попита:
— Кога за последно ги попитахте как се чувстват?
Замълчах. Не помнех.

Реших да напиша писмо до Елица и Виктор. Не смс, не имейл — истинско писмо на хартия.

„Скъпи мои,
Знам, че напоследък ви е трудно с мен и с тате. Знам, че ви липсва старият ни живот и приятелите ви. Искам само да знаете, че ви обичам повече от всичко и че съжалявам за всичко, което ви нарани. Може би не съм най-добрата майка, но се опитвам. Моля ви, кажете ми какво чувствате — готова съм да ви изслушам.“

Оставих писмото на масата и цяла нощ не мигнах.

На следващия ден Елица дойде при мен със сълзи в очите:
— Мамо… толкова ми липсва София… Липсва ми баба… Липсва ми всичко…
Прегърнах я силно и плакахме двете дълго време.

Виктор не каза нищо, но вечерта седна до мен на дивана и просто ме прегърна.

Оттогава започнахме бавно да говорим повече — за болката си, за страховете си, за надеждите си. Не е лесно — все още има дни, в които се караме или мълчим ядосано. Но вече знам: не мога да върна времето назад, но мога да бъда до тях сега.

Понякога се чудя: ако можехте да върнете времето назад, бихте ли взели друго решение? Какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да излекува всичко или понякога белезите остават завинаги?