Как избягах от сянката на свекърва си: Историята на една българска снаха

– Пак ли не си облякла бебето достатъчно топло? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза утрото като нож. Стоях до леглото на малкия Даниел, едва на два месеца, и се опитвах да го успокоя след поредната безсънна нощ. Мъжът ми, Петър, още спеше, а аз вече усещах как гърлото ми се стяга.

– Мария, педиатърката каза, че не трябва да го навличаме толкова – опитах се да обясня тихо, но тя вече беше грабнала одеялото и го метна върху бебето.

– Вие младите нищо не разбирате! Аз три деца съм отгледала! – отсече тя и ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като провал.

Така започна всичко. Мария дойде уж „за малко“, да ни помогне с бебето. Но „малкото“ се проточи – ден след ден, седмица след седмица. Кухнята вече не беше моя. Вечерята винаги беше по нейн вкус. Дори дрехите на Даниел тя избираше. Петър работеше до късно и рядко виждаше какво се случва през деня. А когато му се оплаках, той само въздъхна:

– Знам, че е трудна, но е майка ми. Просто ще трябва да я изтърпим още малко.

Малко? Всяка сутрин се будех с усещането, че съм излишна в собствения си дом. Мария критикуваше всичко – от начина, по който кърмя, до това как подреждам шкафовете. Дори когато плачех в банята, тя чукаше на вратата:

– Какво правиш там толкова дълго? Бебето има нужда от майка си!

Постепенно започнах да се губя. Приятелките ми звъняха, но аз все по-рядко им вдигах. Не исках да чувам съвети или съжаление. Майка ми живееше в друг град и можеше да дойде само за уикендите. Тогава за кратко си поемах въздух, но после всичко започваше отначало.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона с някоя от своите приятелки:

– Горкото момче, Петър! С такава снаха… Не знае как да гледа дете, не може да сготви свястно… Добре че съм тук да оправям нещата.

Сълзите ми капеха във водата. Чувствах се предадена и сама. На следващия ден реших да поговоря с Петър сериозно.

– Не мога повече така – казах му тихо, докато Даниел спеше. – Или тя си тръгва, или аз ще си тръгна.

Петър ме погледна стреснато:

– Не можеш да ми поставяш такъв ултиматум! Това е майка ми!

– А аз? Аз коя съм за теб? – попитах през сълзи.

Той замълча дълго. Вечерта беше напрегната. Мария усети промяната и започна да се държи още по-настойчиво – предлагаше да къпе бебето вместо мен, настояваше да го приспива тя.

На следващата сутрин взех решение. Събрах няколко дрехи и сложих Даниел в количката.

– Отивам при майка ми за няколко дни – казах на Петър. – Имам нужда от време сама с детето си.

Мария избухна:

– Какво си въобразяваш? Че можеш без мен? Ще се провалиш!

Петър стоеше между нас, объркан и безсилен.

– Моля те, върни се скоро – прошепна той.

Влакът до Пловдив беше дълъг и тих. Майка ме посрещна със сълзи и прегръдки.

– Знаех си, че ще стигнеш до тук – каза тя. – Трябваше по-рано да дойдеш.

В следващите дни започнах да усещам себе си отново. Грижих се за Даниел така, както аз смятам за правилно. Готвих любимите си ястия. Разхождахме се в парка без страх от критика. Майка ми ме подкрепяше и ме уверяваше, че не съм лоша майка.

Петър ми звъня всеки ден. Първо беше ядосан, после тъжен. След седмица дойде при нас сам.

– Разбрах колко ти е било трудно – каза той тихо. – Говорих с майка ми. Ще си тръгне от нашия апартамент.

Върнахме се у дома заедно. Мария беше студена и обидена, но вече знаеше границите. Постепенно отношенията ни се подобриха – не станахме приятелки, но поне можех да бъда майка на детето си без страх.

Днес Даниел е вече на три години. Понякога Мария идва на гости, но вече не се меси толкова. Научих се да отстоявам себе си и семейството си.

Понякога вечер се питам: Колко жени още живеят в сянката на свекървите си? Кога ще започнем да вярваме повече в себе си като майки и жени? Как бихте постъпили в моята ситуация?