Бившата ми свекърва настоява да търся издръжка: Синът ми има късмет с такава баба

– Не мога повече, Мария! – изкрещях през сълзи, докато стоях в малката й кухня, а ръцете ми трепереха над чашата с чай. – Петър не се е обаждал на Дани вече трети месец. Дори рождения му ден пропусна!

Мария ме погледна с онзи нежен, но твърд поглед, който винаги ме караше да се чувствам едновременно дете и възрастен. – Знам, мило момиче. И аз съм му звъняла, и аз съм го молила. Но той… – тя въздъхна тежко и остави лъжичката в чинията. – Той не е същият човек откакто се разделихте.

Седнах на стола срещу нея и се опитах да се овладея. Вече година и половина живеех сама с Даниел. Петър си намери нова жена, нов живот, нови приоритети. Понякога си мислех, че ако не беше Мария, синът ми щеше напълно да забрави какво е семейство.

– Трябва да поискаш издръжка – каза тя тихо, но категорично. – Не за теб. За Дани. Той има право на това.

Погледнах я невярващо. – Знаеш ли колко пъти съм мислила за това? Но все си казвах – нека не го притискам, нека сам се сети… А той дори не пита как сме.

Мария стана и започна да рови в шкафа. Извади една стара снимка на Петър като малък – с усмивка до уши и кални колене. – Беше добро дете. Не знам къде сбъркахме с баща му. Но Дани не трябва да плаща цената за грешките на баща си.

В този момент вратата се отвори и Даниел влетя вътре с раницата на гърба.

– Бабо, мамо! Гладен съм! – извика той и се хвърли в прегръдките на Мария.

Гледах ги и сърцето ми се сви от болка и благодарност. Мария беше тази, която го водеше на тренировки по футбол, която му купуваше нови обувки, когато аз не можех да си позволя. Тя беше неговата опора.

– Дани, хайде да ти направя любимите макарони! – засмя се тя и го целуна по челото.

Докато ги гледах, си спомних последния разговор с Петър. Беше кратък и студен:

– Петре, Дани има нужда от нови учебници. Можеш ли да помогнеш?
– Нямам възможност сега. Ще видя другия месец.
– Но вече е спешно…
– Не ме притискай! Имам си свои проблеми.

След този разговор спрях да очаквам помощ от него. Но Мария не се отказа.

– Ще дойда с теб в социалните – каза тя една вечер, докато прибирахме масата. – Ще свидетелствам, че той не помага. Не се страхувай.

– Ами ако се ядоса? Ако спре да вижда Дани съвсем?

Тя ме хвана за ръката.

– Той вече го прави. Но ти трябва да мислиш за детето си. А аз ще съм до вас.

Така започнаха седмиците на събиране на документи, чакане по опашки и разговори със социални работници. Чувствах се унизена и ядосана – защо трябваше да моля за нещо, което по право се полага на Даниел? Всяка вечер плачех тайно в банята, за да не ме види синът ми.

Една сутрин получих писмо от Петър:

„Не мога да повярвам, че си стигнала дотук. Това ли заслужавам след всичко? Ще си платя издръжката, но повече няма да ме търсиш.“

Смачках листа в ръка и го хвърлих в коша. После седнах до Мария и й го прочетох през сълзи.

– Не се обвинявай – каза тя твърдо. – Той сам избра този път.

Даниел започна да пита все по-рядко за баща си. Веднъж го чух как казва на приятелче:

– Моят татко живее далеч. Но баба ми е най-добрата на света!

В тези думи имаше толкова истина и болка, че ми се прииска да изкрещя на целия свят колко несправедливо е всичко това.

Минаха месеци. Издръжката започна да идва редовно – не голяма сума, но достатъчна да купя ново яке за Даниел или да му платя екскурзията с класа. Петър не се обади повече нито веднъж.

Но Мария остана до нас. Всяка неделя правеше баница и ни канеше на обяд. Помагаше с уроците, слушаше детските истории на Даниел и му разказваше приказки за своето детство в едно малко село до Пловдив.

Понякога вечер сядаме двете на балкона с чаша чай и тя ми казва:

– Знам, че ти е тежко. Но ти си силна майка. А Дани има късмет с теб… и с мен!

Гледам я и осъзнавам колко е важно едно дете да има до себе си истински човек – не просто родител по документи, а някой, който го обича безусловно.

Понякога се чудя: Колко ли още деца растат без бащите си? Колко майки като мен се борят сами? И колко баби като Мария са готови да дадат всичко за своите внуци?

Какво мислите вие? Трябва ли жените да настояват за издръжка или е по-добре да оставят миналото зад гърба си? Има ли място за прошка в такива семейства?