„След като прочетох съобщението на свекърва ми, се чудя дали разводът е единственият изход“

От малка бях научена, че любовта побеждава всичко. Родителите ми, които се запознали в гимназията, имаха брак, който сякаш опровергаваше всички шансове. Така че, когато срещнах Иван през втората си година в Софийския университет, бях убедена, че сме предопределени за подобна приказка. И двамата изучавахме литература и споделената ни страст към книгите и поезията бързо прерасна в дълбока връзка.

Иван не беше богат; семейството му живееше скромно в малък град в България. Но това никога не ме притесняваше. Бях наследила уютен апартамент в София от баба ми, който стана нашето убежище. Прекарвахме безброй нощи там, мечтаейки за бъдещето си заедно.

Оженихме се през последната ни година в университета, на малка церемония само с близки приятели и семейство. Родителите ми ни подкрепяха, въпреки че изразиха притеснения относно това да се оженим толкова млади. Но аз бях влюбена и вярвах, че това е всичко, от което се нуждаем.

Първите няколко години бяха блажени. И двамата намерихме работа в издателския бизнес и животът ни изглеждаше на прав път. Въпреки това, с времето започнаха да се появяват фини пукнатини в отношенията ни. Майката на Иван, Мария, започна да играе все по-натрапчива роля в живота ни.

Мария беше сила на природата — мнителна и властна. Имаше силни възгледи за това как трябва да живеем живота си и не се притесняваше да ги изразява. В началото се опитвах да пренебрегвам коментарите ѝ като добронамерени съвети. Но с времето думите ѝ станаха по-критични и болезнени.

Промяната настъпи една вечер, когато Иван случайно остави телефона си на кухненския плот, докато излезе да тича. На екрана се появи съобщение от Мария. Любопитството надделя и го отворих.

Съобщението беше дълго и подробно, описващо всички начини, по които тя смяташе, че се провалям като съпруга. Критикуваше всичко — от избора ми на кариера до уменията ми за поддържане на домакинството. Но най-болезнено беше предложението ѝ, че Иван би бил по-добре без мен.

Седях там, зашеметена и със съкрушено сърце. Когато Иван се върна, го конфронтирах относно съобщението. Той изглеждаше искрено изненадан и ме увери, че не споделя възгледите на майка си. Но щетите вече бяха нанесени. В ума ми беше посято семе на съмнение.

През следващите месеци отношенията между мен и Иван станаха напрегнати. Спорехме по-често, често за дреболии, които никога преди не биха ни притеснили. Любовта, която някога изглеждаше неразрушима, сега изглеждаше крехка и несигурна.

Започнах да поставям под въпрос всичко — брака ни, собствената си стойност и дали любовта наистина е достатъчна за поддържане на връзка. Идеята за развод, някога немислима, започна да се прокрадва в мислите ми.

Една вечер след поредния разгорещен спор с Иван относно намесата на майка му се озовах сама в апартамента ни. Седнах на дивана и гледах стените, които някога се чувстваха като дом, но сега като затвор.

Разбрах, че трябва да взема решение. Оставането в брак, в който се чувствам недооценена и постоянно осъждана, не беше здравословно за никого от нас. Но мисълта да напусна Иван, мъжа, когото някога вярвах за моя сродна душа, беше ужасяваща.

Докато седях там и обмислях бъдещето си, разбрах, че понякога любовта не е достатъчна. Понякога най-доброто нещо, което можеш да направиш за себе си, е да се отдалечиш от нещо, което ти причинява болка.

На следващата сутрин с тежко сърце се обадих на адвокат по разводи.