Когато майка поиска заплата за любовта си: Историята на една разкъсана българска фамилия

– Не мога повече така, Мария! – гласът на майка ми, Катя, трепереше, докато държеше чашата с чай. – Ако искаш да гледам малката всеки ден, ще трябва да ми плащаш.

Седях срещу нея в малката кухня на панелката ни в Люлин, а думите ѝ се забиваха в мен като нож. Дъщеря ми, Елица, тичаше из стаята с плюшеното си мече, без да подозира, че светът ни се разпада.

– Мамо, какво говориш? – прошепнах. – Ти си ѝ баба! Как можеш да искаш пари за това?

Катя въздъхна дълбоко и избърса сълзите си с ръба на престилката.

– Знаеш ли колко ми е трудно? Пенсията ми не стига за нищо. Всеки ден тичам след Елица, готвя, чистя… А ти и Петър работите до късно. Аз съм сама тук цял ден. Не искам много – само малко помощ.

В този момент вратата се отвори с трясък и Петър, мъжът ми, влезе уморен от работа. Видя напрежението във въздуха и се спря.

– Какво става?

– Майка ти иска да ѝ плащаме за това, че гледа Елица – казах, гласът ми се пречупи.

Петър замълча. Погледна Катя, после мен. В очите му проблесна гняв.

– Това е абсурд! – изръмжа той. – Така ли се прави семейство? Пари за любов?

Катя се разтрепери още повече.

– Не е заради любовта! Просто не мога повече. Всички мои приятелки или си гледат внучетата по час-два, или им плащат. Само аз съм тук по цял ден. А вие… – гласът ѝ заглъхна.

В този момент осъзнах колко сме я натоварили. Винаги сме приемали помощта ѝ за даденост. Но можех ли да простя това искане? Можех ли да приема, че майка ми цени времето си с внучката си в пари?

Седмиците след този разговор бяха ад. Вкъщи цареше ледено мълчание. Катя идваше сутрин, взимаше Елица и не казваше нищо повече от „Добро утро“. Вечер си тръгваше без усмивка. Аз и Петър се карахме постоянно – той настояваше да намерим детегледачка, аз не можех да си представя чужда жена до дъщеря ни.

Една вечер седнах до Катя на дивана. Елица спеше вече.

– Мамо… – започнах плахо. – Не мога да приема това. Чувствам се предадена.

Тя ме погледна с уморени очи.

– А аз се чувствам използвана, Мария. Не съм млада вече. Имам нужда от почивка, от уважение… Не искам да ви взимам парите, но не мога повече така.

– Защо не ми каза по-рано? Защо трябваше да стигнем дотук?

– Защото се страхувах, че ще ме изоставите. Че ще кажете, че съм лоша баба.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах я силно.

– Никога няма да те изоставим, мамо. Но трябва да намерим решение.

На следващия ден седнахме тримата с Петър и Катя на масата. Решихме да намалим часовете, в които тя гледа Елица, и да ѝ помагаме повече у дома. Дадохме ѝ малка сума всеки месец – не като заплата, а като признание за усилията ѝ.

Но раната остана. В квартала започнаха да шушукат: „Виж ги тия – майката им гледа детето срещу пари!“ Съседката леля Сийка дори ме спря пред блока:

– Марийче, как можа така? Майка ти толкова те обича!

Понякога се чудя дали направихме правилното нещо. Дали парите могат да купят спокойствие в семейството? Или само задълбочават пропастта между поколенията?

Сега всяка вечер гледам Елица как спи и се питам: „Ще може ли някога нашето семейство да бъде както преди? Или парите завинаги ще останат между нас като стена?“