Сърце, разделено на две: Когато бащината любов не стига за всички

„Пак ли си забравила да изхвърлиш боклука, Александра?“, гласът на баща ми проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, с ръце, потънали в сапунена вода, и се опитвах да не трепна. Полубрат ми, Димитър, седеше на масата и ядеше филия с лютеница, без да обръща внимание на напрежението. Баща ми се обърна към него с усмивка: „Мите, ти как си с домашните? Ако искаш, ще ти помогна след вечеря.“

В този момент усетих как гърлото ми се свива. Не беше първият път, нито щеше да е последният. В нашия дом любовта на баща ми беше като слънце, което огряваше само една част от стаята – тази, в която стоеше Димитър. Аз бях сянката.

Майка ми, Мария, често ме прегръщаше вечер и шепнеше: „Не си виновна ти, Алекс. Просто така е устроен баща ти.“ Но думите ѝ не можеха да запълнят празнотата. Понякога я чувах как плаче тихо в банята, когато мислеше, че всички спят.

Димитър беше с две години по-голям от мен. Роден от първия брак на баща ми, той дойде при нас, когато майка му замина за чужбина. Баща ми го прие с отворени обятия – сякаш цял живот е чакал този момент. А аз? Аз просто бях там.

В училище бях тиха и затворена. Учителката по литература веднъж ме попита защо винаги избирам тъжни стихотворения за рецитация. Не ѝ отговорих. Как да ѝ обясня, че тъгата е единственото чувство, което познавам добре?

Една вечер, докато миех чиниите, чух как баща ми и Димитър се смеят в хола. Говореха за футболния мач на Димитър – как бил най-добрият на терена. Баща ми го потупваше по рамото: „Гордея се с теб, синко!“ Стиснах чинията толкова силно, че почти я счупих.

На следващия ден имах изложба в училище – бях нарисувала картина за конкурса „Моето семейство“. Поканих и двамата родители. Майка ми дойде първа, държеше букет карамфили и очите ѝ светеха от гордост. Баща ми закъсня и дойде само за да каже: „Извинявай, Алекс, но Митко има тренировка.“ Дори не погледна рисунката ми.

Вечерта майка ми седна до мен на леглото и ме прегърна. „Знам, че боли“, каза тя тихо. „Но ти си силна. Някога ще разбереш защо хората обичат различно.“

Годините минаваха, а дистанцията между мен и баща ми ставаше все по-голяма. Димитър завърши училище с отличен успех и баща ни му подари кола. Аз завърших с грамота по изобразително изкуство – получих само едно сухо „Браво“.

Една нощ не издържах и му казах всичко. „Тате, защо никога не ме обичаш така, както обичаш Митко? Какво съм направила?“ Той ме погледна изненадано, после отвърна: „Не говори глупости! Всички ви обичам еднакво.“ Но думите му звучаха кухо.

След този разговор започнах да се затварям още повече в себе си. Рисувах до късно през нощта – само тогава се чувствах жива. Майка ми ме подкрепяше колкото можеше, но виждах болката и в нейните очи.

Когато станах на 18, реших да кандидатствам в Художествената академия в София. Баща ми не каза нищо – нито добро, нито лошо. На изпита треперех от страх, но си спомних думите на майка ми: „Ти си силна.“ Приеха ме.

Преместих се в София и за първи път усетих какво е свобода – свобода от очакванията, от студенината, от вечната нужда да бъда забелязана. Започнах да рисувам картини за самотата – моето спасение.

Понякога Димитър ми пишеше във Viber: „Как си? Татко пита за теб.“ Отговарях кратко: „Добре съм.“ Не можех да простя лесно.

Майка ми идваше често на изложбите ми. Веднъж донесе снимка от детството – аз и тя на люлките в парка. Погледнах я и разбрах: любовта понякога е тиха и невидима, но я има.

Сега съм на 27 и имам собствено ателие в центъра на София. Баща ми остаря – понякога се обажда с плах глас: „Александра, гордея се с теб.“ Чудя се дали е истина или просто съжаление.

Понякога се питам: ако любовта беше разпределена поравно у дома ни, щях ли да бъда същият човек? Или болката ме направи това, което съм днес?

А вие как мислите – може ли човек да прости липсата на любов? Или белезите остават завинаги?