Чуждият плач в нашата прегръдка: Историята на Мария и Тома

— Не може да бъде! — изкрещях, докато държах в ръце малката Елица. Очите ми се напълниха със сълзи, а гласът на доктор Георгиева кънтеше в главата ми: „Мария, трябва да поговорим сериозно.“

Тома стоеше до мен, стиснал юмруци, лицето му пребледняло. В стаята беше задушно, миришеше на спирт и страх. Думите на докторката се врязваха в мен като нож: „Има грешка. Детето, което сте взели от родилното, не е вашето биологично дете.“

Светът ми се срина. Девет месеца носих това дете в сърцето си, мечтаех за първата му усмивка, за първите му стъпки. А сега… сега някой друг плаче в моята прегръдка.

— Какво ще правим? — прошепна Тома, гласът му трепереше. — Това е нашето момиченце… нали?

Погледнах го през сълзи. Не знаех какво да кажа. Всяка клетка в тялото ми крещеше, че това е моето дете, че я обичам повече от всичко. Но някъде там, в друг дом, друга жена държи нашата дъщеря.

— Искам да я видя — казах накрая. — Искам да видя моето дете.

Дните след това бяха като кошмар. Ходехме по коридорите на болницата, срещахме се с адвокати, социални работници, психолози. Всички ни гледаха със съжаление, но никой не можеше да ни помогне истински. В България такива неща не се случват — или поне така си мислехме.

Срещнахме се с другото семейство — Даниела и Петър. Те държаха нашата дъщеря, а аз държах тяхната. Беше абсурдно и болезнено. Даниела плачеше безутешно:

— Как ще я пусна? Тя е всичко за мен!

Петър стоеше мълчалив, стиснал ръката ѝ. Тома гледаше в пода. Аз само исках да прегърна детето си — истинското си дете — но не можех да се откъсна от Елица.

— Не мога — казах тихо. — Не мога просто да я върна.

Вкъщи всичко ми напомняше за нея — малките чорапки на радиатора, играчките по пода, снимките по стените. Майка ми идваше всеки ден и ме молеше:

— Марио, трябва да направиш правилното нещо. Кръвта вода не става.

Но какво е правилното? Да върна дете, което съм обичала от първия миг? Или да взема дете, което не познавам?

Тома беше различен. Той искаше да си върнем биологичната дъщеря.

— Това е нашата кръв! — повтаряше той. — Трябва да я вземем!

— А Елица? — питах аз. — Тя какво е?

— Грешка на системата! — извика той веднъж и после се разплака като малко дете.

Седмици наред спорехме, плакахме, мълчахме. Всяка вечер слушах как Елица диша до мен и се чудех дали някога ще мога да я пусна.

Една сутрин получих писмо от Даниела:

„Мария,
Знам какво изпитваш. Сърцето ми се къса всеки път, когато погледна малката Виолета и знам, че тя е ваша. Но не мога да си представя живота без детето, което отглеждах досега. Моля те, нека решим това заедно.“

Срещнахме се в парка до болницата. Децата спяха в количките си, а ние седяхме на пейката като две майки със счупени сърца.

— Не мога да я дам — казах аз.
— И аз не мога — отвърна тя.

Мълчахме дълго. После Даниела предложи:

— Може ли… може ли просто да останем част от живота им? Да ги виждаме и двете?

Погледнах я с изненада. Никога не бях мислила за това.

— Ще бъде трудно — казах аз.
— Но ще бъде по-малко болезнено от раздялата — прошепна тя.

Тома не беше съгласен. „Това не е нормално!“, крещеше той вкъщи. „Хората ще ни сочат с пръст!“

Но аз вече бях решила. Не можех да изтрия любовта към Елица, нито да пренебрегна връзката с Виолета. Започнахме да се виждаме всяка седмица — четиримата родители и двете момичета. Понякога беше странно, понякога болезнено, но винаги истинско.

С времето Тома прие ситуацията. Видя как Елица го търси с очи и как Виолета се усмихва на гласа му. Семейството ни стана по-голямо и по-сложно, но и по-силно.

Днес гледам двете момичета как играят заедно в двора и се питам: Какво е майчинството? Кръв или любов? Може ли едно сърце да обича две деца еднакво силно? Кажете ми… какво бихте направили вие?