Сянката на предателството: Срещата с жената от миналото на съпруга ми

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – извиках през телефона, докато гледах часовника. Беше почти полунощ, а Петър още не се беше прибрал. Вече трети път тази седмица. Гласът му отсреща беше уморен, но и някак отчужден.

– Извинявай, Мария, заседанието се проточи. Ще се прибера скоро.

Затворих телефона и се загледах в отражението си в прозореца. Очите ми бяха зачервени от безсъние и съмнения. Винаги съм вярвала на Петър. Бяхме заедно от студентските години, преживяхме толкова много – безпаричие, първата ни квартира в Люлин, раждането на дъщеря ни Елица. Но нещо се беше променило. Той вече не ме гледаше по същия начин.

Тази нощ не заспах. Чаках го да се прибере, а когато най-накрая влезе тихо у дома, престорих се на заспала. Усетих миризмата на чужд парфюм. Сърцето ми се сви. На сутринта той се държеше обичайно – целуна ме по челото, направи кафе, пошегува се с Елица. Но аз вече знаех.

Дните минаваха в мълчание и напрежение. Започнах да го следя – не физически, а с очи, с уши, с интуицията на жена, която усеща края на нещо скъпо. Един ден намерих съобщение в телефона му: „Благодаря ти за вчера. Беше прекрасно.“ Подписано с „И.“

Светът ми се срина. Не помня как съм стигнала до работа, как съм издържала деня. Вечерта го попитах директно:

– Петре, има ли друга жена?

Той замръзна. Погледна ме дълго, после наведе глава.

– Да… Съжалявам, Мария.

Не плаках пред него. Не му дадох тази власт. Плаках сама в банята, докато водата заглушаваше риданията ми. След това дойде гневът – към него, към себе си, към живота. Мислех да си тръгна, но останах заради Елица. Казах му, че ще опитаме да продължим напред – ако прекрати всичко с нея.

Той обеща. Вярвах ли му? Не знам. Минаха години. Научих се да живея с болката като с белег – понякога пулсираше силно, друг път едва я усещах. Петър беше по-внимателен, по-нежен, но между нас винаги стоеше сянката на онази жена.

Мислех, че никога няма да я видя. Но съдбата е странна – срещна ме с нея в най-обикновен ден на опашката в аптеката. Познах я веднага – Ирина от счетоводството на Петър. Беше красива по онзи хладен начин – безупречна коса, безупречен грим.

– Здравейте… Мария, нали? – усмихна се тя леко.

– Здравейте – отвърнах студено.

Настъпи неловко мълчание. Тя сведе очи.

– Знам какво сте преживели… Съжалявам.

Гласът ѝ беше тих, почти несигурен. За миг ми се прииска да ѝ изкрещя всичко – болката, унижението, разбитите мечти. Но само кимнах и излязох навън.

Вървях по улицата и си мислех: защо жените винаги страдат най-много? Защо аз трябваше да простя? Защо той избра нея? Вечерта разказах на Петър за срещата ни. Той замълча дълго.

– Мария… Не знам какво да кажа. Съжалявам за всичко.

– Съжалението не връща доверието – отвърнах аз.

Минаха още години. Елица порасна, завърши училище и замина да учи във Варна. Аз и Петър останахме сами в апартамента ни в Младост – двама непознати с общо минало и различни рани.

Понякога нощем се будя и усещам празнотата до себе си – дори когато той е там. Болката от предателството не изчезва напълно; научих се да живея с нея като с тиха сянка зад гърба си.

Срещнах Ирина още веднъж – този път на родителска среща в училището на децата ни (оказва се, че и тя има син). Погледнах я и видях жена като мен – уморена от битки, от вина и от самота.

Може би всички сме жертви на собствените си избори. Може би прошката е единственият път напред… Но как да простиш напълно? Как да забравиш?

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера същия живот? Или щях да имам смелостта да тръгна по свой път?

А вие… бихте ли простили такава изневяра? Или бихте си тръгнали завинаги?