Бившата ми съпруга се върна с чуждо дете: Приютих я, но това не завърши добре

— Какво правиш тук, Мария? — Гласът ми трепереше, докато гледах бившата си съпруга, седнала на стъпалата пред входа. В ръцете ѝ — малко момиченце, с големи кафяви очи, които ме гледаха с любопитство и страх.

Мария вдигна поглед към мен. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, а косата ѝ разрошена. — Нямам къде да отида, Иване. Моля те… — прошепна тя, гласът ѝ едва доловим.

Стоях като вцепенен. Преди две години тя си тръгна от мен, остави ме сам в апартамента ни в Люлин, заради друг мъж. Тогава светът ми се срина. Сега се връщаше — но не сама. До нея стоеше дете, което очевидно не беше мое.

— Това ли е…? — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Това е Деси. Моята дъщеря… — Мария прегърна момиченцето по-плътно. — Той ни изгони. Остана ни само една чанта дрехи и спомените.

Погледнах ги двете. В мен бушуваха гняв, обида и… нещо друго. Съжаление? Любов? Не знаех. Но не можех да ги оставя на улицата.

— Влизайте — казах сухо и отключих вратата.

Апартаментът беше същият, както когато Мария си тръгна — само че по-празен и по-студен. Настаних ги в бившата ни спалня. През нощта чух тихи хлипания зад затворената врата.

На сутринта Мария седеше на масата с чаша чай, а Деси рисуваше с моливи върху стар лист хартия.

— Благодаря ти, Иване — каза тя тихо. — Знам, че нямам право да искам нищо от теб…

— Защо се върна? — попитах рязко. — След всичко…

Тя сведе очи. — Мислех, че ще бъда щастлива с него. Но той се промени. Започна да пие, да крещи… Когато забременях, каза, че детето не е негово. Изгони ме посред зима.

Гледах я и се чудех какво да кажа. В мен се бореха две чувства: желанието да ѝ помогна и страхът, че пак ще ме нарани.

Дните минаваха бавно. Мария започна да търси работа — без успех. Деси свикна с мен и често идваше при мен с книжка или моливи.

Една вечер, докато вечеряхме тримата на масата, Мария ме погледна с онзи поглед, който някога ме караше да забравя всичко лошо.

— Може ли някога да ми простиш? — прошепна тя.

Замълчах дълго. — Не знам — отвърнах честно. — Болката още е тук.

Тя се разплака. Деси я прегърна и аз усетих как нещо в мен се пропуква.

Скоро започнаха клюките в блока. Съседката от третия етаж, леля Пенка, ме спря на стълбите:

— Иване, какво става у вас? Пак ли си с Мария? А детето чие е?

Почувствах се унизен и ядосан. Хората шушукаха зад гърба ми, сочеха ме с пръст в магазина. Майка ми по телефона беше категорична:

— Не я пускай обратно! Ще те използва пак!

Но аз не можех да изхвърля майка с дете на улицата.

С времето напрежението между нас нарасна. Мария ставаше все по-нервна, а аз все по-отчужден. Една вечер я чух да говори по телефона:

— Не мога повече тук! Той не ми вярва… Чувствам се като затворник…

Сърцето ми се сви. Опитах се да поговоря с нея:

— Ако не си щастлива тук, кажи ми…

Тя избухна:

— Как да съм щастлива? Всички ме гледат като престъпник! Дори ти!

— Аз ти дадох втори шанс! — извиках аз. — А ти какво направи?

Деси се разплака в другата стая. Мария я прегърна и излезе навън.

На следващия ден я нямаше цял ден. Върна се късно вечерта със зачервени очи.

— Намерих квартира — каза тя студено. — Утре си тръгваме.

Не казах нищо. Само гледах как събира малкото си вещи в една стара чанта.

На сутринта Деси дойде при мен:

— Чичо Иване, ще дойдеш ли да ни видиш?

Прегърнах я силно и едва сдържах сълзите си.

Когато вратата се затвори след тях, апартаментът стана още по-тих и празен от преди.

Седнах на дивана и се загледах в една детска рисунка на масата: трима души държат ръце под слънцето.

Понякога се питам: заслужаваше ли си да простя? Или добротата ми беше просто слабост?

Какво бихте направили на мое място?