„Уикендът на Джордж: Без покой на ранчото на роднините“
Джордж Петров ценеше своите уикенди. След изтощителна седмица в офиса, той не желаеше нищо повече от това да се отпусне на дивана, да гледа футбол и може би да навакса с любимите си предавания. Но всеки петък вечер, като по часовник, телефонът му звънеше с съобщение от чичо Иван: „Хей, Джордж, защо не дойдеш на ранчото този уикенд? Имаме страхотно барбекю планирано!”
Обещанието за добра храна и семейно време винаги беше изкушаващо. Чичо Иван и леля Мария притежаваха обширно ранчо точно извън града, място, което изглеждаше като идеалното бягство от градския шум и суета. Но Джордж знаеше по-добре. В момента, в който стъпеше на това ранчо, почивката щеше да бъде последното нещо в дневния ред.
Съботната сутрин дойде и Джордж се озова шофирайки по прашния път към ранчото. Когато пристигна, го посрещна чичо Иван, махайки ентусиазирано от верандата. „Джордж! Радвам се, че дойде!” извика той с глас, който ехтеше през откритите полета.
„Здравей, чичо Иване,” отвърна Джордж, опитвайки се да събере малко ентусиазъм. „Очаквам с нетърпение това барбекю.”
„Абсолютно! Но първо имаме няколко неща за вършене,” каза чичо Иван с усмивка, която Джордж беше започнал да ненавижда.
Леля Мария се появи от плевнята, избърсвайки ръцете си в престилката. „Джордж! Точно навреме. Имаме малък проект, за който бихме искали твоята помощ.”
Джордж въздъхна вътрешно. Той знаеше какво означава „малък проект”. Последния път беше поправка на оградата по границата на имота — задача, която отне целия уикенд. Този път беше боядисване на плевнята.
„Не се притеснявай,” увери го леля Мария. „Ще го свършим за нула време с твоята помощ.”
Джордж прекара следващите няколко часа под палещото слънце с четка в ръка. Плевнята беше огромна и докато работеше заедно с чичо Иван и леля Мария, не можеше да не почувства дежавю. Всеки уикенд сякаш се сливаше с предишния, всеки изпълнен със задължения, маскирани като семейно сближаване.
Когато слънцето започна да залязва, те най-накрая завършиха боядисването. Ръцете на Джордж боляха и беше покрит с петна от боя. Надяваше се, че сега най-накрая ще могат да се отпуснат и да се насладят на обещаното барбекю.
Но когато се събраха около грила, чичо Иван го потупа по гърба. „Знаеш ли, Джордж, мислим да разширим кокошарника. Може би следващия уикенд ще ни помогнеш?”
Джордж насила се усмихна, макар че вътрешно почувства вълна от разочарование. „Разбира се, чичо Иване,” отвърна той, знаейки добре, че уикендите му ще продължат да бъдат всичко друго освен спокойни.
Докато шофираше обратно към дома си тази нощ, Джордж не можеше да се отърве от усещането за капан в безкраен цикъл от работа, маскирана като отдих. Ранчото трябваше да бъде място за почивка, но вместо това се беше превърнало в още един източник на изтощение.
Той паркира пред къщата си и седна в колата за момент, загледан в тъмната си къща. Мисълта за още една седмица работа последвана от още един уикенд на ранчото тежеше върху него. Нямаше щастлив край на хоризонта — само още задължения и още нарушени обещания за почивка.