Когато децата ти забравят, че си им майка: Историята на една предателска грижа

— Мамо, моля те, не се инати! Тук ще ти е по-лесно, ще се грижим за теб — гласът на дъщеря ми Мария трепереше между загриженост и нетърпение. Бях седнала на ръба на леглото в болничната стая, още под влияние на упойката след операцията на тазобедрената става. Болеше ме, но още повече ме болеше мисълта, че вече не съм независима.

— Мария, добре съм си у дома. Не искам да ви създавам грижи — опитах се да прозвуча твърдо, но тя вече беше решила.

— Мамо, не си сама вече. Сега ние ще се погрижим за теб — каза тя и ми стисна ръката. В този момент зет ми Петър стоеше до прозореца, вперен в телефона си. Не каза нищо, но усетих студенината му.

След седмица се озовах в малката им панелка в Люлин. Всичко беше подредено — легло в хола, нови чехли, аптечка до възглавницата. Мария беше внимателна, носеше ми чай, помагаше ми да се изправя. Петър обаче рядко се задържаше вкъщи и когато го правеше, беше мълчалив и раздразнен.

— Мамо, трябва да говорим за къщата — започна Мария една вечер, докато гледахме новините.

— Какво за къщата? — попитах я.

— Ами… тя стои празна. Може би е време да я продадем. Пари ще ни трябват за твоето лечение, а и за ремонт тук… — гласът ѝ беше мек, но очите ѝ не ме гледаха.

— Не съм съгласна — казах рязко. — Това е моят дом. Там са спомените ми, животът ми.

Мария въздъхна тежко и излезе от стаята. Чух как шепне с Петър в кухнята:

— Трябва да я убедим. Не можем да си позволим още един кредит…

— Ти я убеждавай. Аз няма да се занимавам с нейните прищевки — отвърна той сухо.

Сърцето ми се сви. За първи път усетих, че нещо не е наред. Започнах да забелязвам дребни неща — как Мария често говори по телефона шепнешком, как Петър изчезва за дълго и се връща с документи в ръка.

Една сутрин, докато всички спяха, намерих в чантата на Мария нотариален акт и предварителен договор за продажба на къщата ми. Името ми беше там, но подписът не беше мой.

Кръвта ми застина. С треперещи ръце отидох при тях в кухнята.

— Какво е това? — размахах документите пред лицето им.

Мария пребледня.

— Мамо… аз… само исках да ти помогна…

Петър ме изгледа студено:

— Къщата така или иначе ще остане на Мария. Защо да стои празна?

— Това е моят дом! — извиках през сълзи. — Как можахте?

Мария започна да плаче:

— Прости ми, мамо! Не знаех какво да правя… Петър настояваше…

Петър само сви рамене:

— Пари трябват на всички. Ако не искаш да помагаш, поне не пречи.

В този момент сякаш всичко в мен се пречупи. Станах бавно, опрях се на бастуна и казах:

— Ще си тръгна оттук. Ще се върна у дома.

Мария ме молеше да остана, плачеше и се извиняваше. Петър дори не ме изпрати до вратата.

Върнах се в къщата си в Банкя с помощта на съседа Иван. Той ме посрещна с топла супа и дума на утеха:

— Лиляне, ти си силна жена. Не позволявай на никого да ти вземе това, което си градил цял живот.

Седях сама в хола си, сред снимките на покойния ми съпруг и детските рисунки на Мария по стените. Болеше ме повече от всякога — не от операцията, а от предателството.

Дни наред Мария звънеше и пращаше съобщения. Плачеше по телефона:

— Мамо, прости ми! Обърках се… Петър ме натискаше… Не знаех какво да правя…

Но вече не можех да ѝ вярвам напълно. Виждах колко лесно човек може да загуби всичко — не само дома си, но и доверието към най-близките си хора.

Минаха месеци. Научих се отново да живея сама — с бастуна, с болката в крака и с празнотата в сърцето. Но къщата ми беше моя крепост. Съседите ми помагаха, идваха на кафе, носеха хляб и плодове от пазара.

Мария продължаваше да идва понякога — сама, без Петър. Стоеше на прага със свити рамене:

— Мамо… ще ми простиш ли някога?

Поглеждах я дълго и тежко:

— Ще ти простя като разбереш какво значи домът за един човек. И когато сама поискаш да бъдеш майка като хората.

Понякога се питам: Кога децата ни забравят, че сме им майки? И дали някога ще спрат да гледат на нас като на тежест или просто като на имот? Какво мислите вие?