Майка му или аз? Когато ултиматумът разкъса дома ни

– Или ще се научиш да уважаваш правилата в този дом, или си събирай багажа! – гласът на леля Станка отекна в коридора, докато държеше в ръка моята чаша за кафе. Чашата, която си купих сама, когато се нанесох при Петър. Беше петък вечер, а аз стоях в кухнята с треперещи ръце, усещайки как гневът и безсилието се борят в мен.

Петър седеше на масата, вперил поглед в телефона си. Не каза нищо. Както винаги. От първия ден след сватбата усещах, че този дом не е мой. Леля Станка – майката на Петър – беше като сянка, която не ме пускаше да дишам. Всичко трябваше да бъде по нейния начин: какво да сготвя, кога да изпера, дори как да подредя обувките в коридора. А Петър… той просто не искаше скандали.

– Не разбирам защо винаги аз съм виновна – прошепнах, но никой не ме чу.

– Ако не ти харесва, вратата е там! – продължи тя. – Аз съм живяла тук цял живот и няма да търпя някой да ми разваля реда!

Петър въздъхна тежко и стана.

– Мамо, стига…

– Не, Петре! – прекъсна го тя. – Ти си ми син! Тя е тук от две години и вече се държи като господарка!

Погледнах го с надежда. Може би този път ще застане до мен. Може би ще каже нещо… Но той само сви рамене и излезе от кухнята.

Останах сама с леля Станка. Очите ми пареха от сълзи, но не исках да й покажа слабостта си.

– Аз… просто искам малко спокойствие – казах тихо.

– Спокойствие? В този дом има правила! Ако не можеш да ги спазваш, няма място за теб тук!

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото до Петър, който дишаше равномерно, сякаш нищо не се беше случило. В главата ми кънтяха думите на леля Станка. „Или тя, или аз.“ Колко пъти бях чувала това от приятелки? Колко пъти бях чела по форумите за български свекърви и техните снахи? Но никога не вярвах, че ще се случи на мен.

На сутринта станах рано и отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Мария ме погледна загрижено.

– Пак ли беше война у вас?

Само кимнах. Не можех да говоря. В обедната почивка излязохме на кафе и й разказах всичко.

– Не можеш да живееш така – каза тя категорично. – Или Петър ще застане до теб, или…

– Или какво? Да си тръгна? Къде ще отида? Родителите ми са в провинцията, а тук нямам никого.

– Ще се оправиш. Но не можеш да жертваш себе си заради нечии чужди правила.

Вечерта се прибрах с тежко сърце. Леля Станка ме посрещна на прага с кръстосани ръце.

– Реши ли какво ще правиш?

Петър стоеше зад нея, избягваше погледа ми.

– Петре, кажи нещо! – извиках отчаяно.

Той ме погледна за миг, после сведе глава.

– Моля те… Не искам скандали…

– Не искаш скандали? А аз? Аз къде съм в цялата тази история? – гласът ми трепереше.

Леля Станка се усмихна победоносно.

– Виждаш ли? Дори той не те защитава. Може би е време да си тръгнеш.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Отидох в стаята ни и започнах да събирам дрехите си в куфар. Петър стоеше на прага.

– Недей…

– Какво „недей“? Кажи ми поне веднъж истината! Кого избираш – мен или майка си?

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка караница.

Слязох долу с куфара си. Леля Станка вече беше сложила вечерята на масата. Миришеше на мусака – любимото ястие на Петър. За мен нямаше място.

Излязох на улицата без посока. Вятърът беше студен, а сълзите ми замръзваха по бузите. Обадих се на Мария.

– Мога ли да остана у вас тази вечер?

– Разбира се! Идвам да те взема!

В апартамента на Мария беше топло и уютно. Пихме чай и говорихме до късно през нощта.

– Не си сама – каза тя тихо. – Има много жени като теб. Но малко имат смелостта да си тръгнат.

На следващия ден Петър ми звънна.

– Къде си?

– При приятелка.

– Мама пита кога ще се върнеш…

– А ти?

Той замълча отново.

– Не знам… Трудно ми е…

– На мен също! Но повече няма да позволя някой да ме унижава в собствения ми дом!

Затворих телефона с трепереща ръка. За първи път от години почувствах сила в себе си. Започнах да търся квартира. Мария ми помогна с обявите, а след седмица вече имах малък апартамент под наем в Люлин. Беше старичък, но мой. Можех да подреждам обувките както искам, да пия кафе от любимата си чаша и никой да не ми казва какво да правя.

Петър идваше няколко пъти. Стоеше неловко на прага, носеше цветя и питаше дали ще се върна. Но вече знаех отговора.

– Ако някой ден избереш мен пред майка си, може би ще поговорим – казах му тихо.

Той си тръгна със сведена глава.

Сега живея сама и понякога вечер плача от самота. Но поне знам, че съм избрала себе си пред чуждите правила и ултиматуми. Понякога се питам: Колко жени още търпят като мен? Колко още ще мълчат заради „доброто на семейството“?

А вие? Бихте ли останали или бихте си тръгнали?