Тихият вик на Виктория: Историята на една учителка в детска градина

– Виктория, защо пак си сама в ъгъла? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Беше понеделник сутрин, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на нашата детска градина в покрайнините на Плевен. Децата се смееха, тичаха, строяха кули от кубчета, а тя – Виктория – седеше свита до стената, с ръце около коленете и поглед, забит в пода.

Вече трета седмица забелязвах, че не играе с другите. Не говори много, не се усмихва. Винаги идваше с едни и същи дрехи – избелели клинчета и пуловер, който беше голям за нея. Майка ѝ я водеше сутрин рано, винаги бързаше, никога не поглеждаше към мен. Баща ѝ не бях виждала.

– Добре ли си, Вики? – клекнах до нея. Тя само кимна леко, без да ме погледне.

В този момент се сетих за собственото си детство – за майка ми, която винаги намираше време да ме прегърне, дори когато беше уморена от работа. За баща ми, който ми четеше приказки вечер. И ме заболя за Виктория. Какво ли ѝ липсваше?

Вечерта останах по-дълго в градината. Преглеждах тетрадките на децата и мислех за Вики. Реших да говоря с майка ѝ. На следващата сутрин я причаках на входа.

– Госпожо Петрова, може ли за малко? – попитах я тихо.

Тя се сепна, сякаш очакваше упрек.

– Да?

– Забелязвам, че Виктория е по-затворена напоследък. Има ли нещо, което трябва да знам? Мога ли да помогна с нещо?

Майка ѝ извърна поглед.

– Всичко е наред. Просто… времената са трудни. – Гласът ѝ трепереше.

– Ако имате нужда от помощ… – започнах аз.

– Не ни трябва помощ! – прекъсна ме рязко и почти избяга навън.

Останах с усещането за нещо нередно. През следващите дни започнах да наблюдавам Виктория още по-внимателно. Забелязах синини по ръцете ѝ. Понякога се стряскаше от силни звуци. Веднъж, когато едно момче изпусна кутията с играчки, тя се сви и закри лицето си с ръце.

Вечерта не можех да заспя. Съпругът ми Георги ме попита:

– Какво има?

– Мисля, че Виктория е жертва на насилие у дома. Но майка ѝ не иска да говори.

– Трябва ли да се намесиш? Ако сбъркаш?

– А ако не сбъркам? Ако съм права?

На следващия ден се обадих на социалните служби. Разказах им какво съм видяла и чула. Те обещаха да проверят случая.

Дните минаваха бавно. Вики стана още по-мълчалива. Един ден я намерих да плаче в тоалетната.

– Вики, какво има? – попитах я нежно.

Тя ме погледна с огромни кафяви очи, пълни със страх.

– Мама каза да не казвам… Ще се ядоса…

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

След седмица социалните служби дойдоха в градината. Говориха с мен, после с Виктория и майка ѝ. След това изчезнаха от живота ни така внезапно, както се появиха.

Майката на Виктория спря да ме поздравява. Дори започна да я взима по-рано от обикновено. Вики стана още по-затворена. Колегите ми шушукаха зад гърба ми:

– Защо се месиш? Нали знаеш как е тук – всеки си гледа работата…

– Ами ако майката е права? Ако просто са бедни?

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали направих правилното нещо? Или само усложних живота на това дете?

Една вечер получих обаждане от социалните:

– Госпожо Иванова, проверихме случая. Не открихме достатъчно доказателства за насилие. Но ще наблюдаваме семейството.

Затворих телефона с празно чувство. Какво значи „ще наблюдаваме“? Кой ще прегърне Виктория вечер? Кой ще ѝ разкаже приказка?

Минаха месеци. Виктория завърши годината при нас и тръгна на предучилищна в друго училище. Не разбрах какво стана с нея. Понякога я виждах на улицата – все така тиха, все така сама.

Сега, години по-късно, още мисля за нея. За всички деца като нея – невидими за системата, невидими за обществото ни. За това колко малко можем да направим понякога, дори когато сърцето ни крещи за помощ.

Питам се: Кога ще спрем да си затваряме очите? Кога ще започнем истински да чуваме тихите викове на децата около нас?