Когато предателството ухае на чужди парфюми

– Не можеш да ми го причиниш, Иване! – гласът ми трепереше, докато стоях насред хола, смачкана между стените на апартамента ни в Люлин. Той не ме погледна. Събираше дрехите си в една стара спортна чанта, сякаш бързаше да избяга от мен, от нас, от всичко, което някога сме били.

– Не прави сценки, Мария. Не е само твоя вина… – прошепна той, но думите му се разпиляха във въздуха като прах.

Вратата се затвори с глух трясък. Останах сама с тишината и с миризмата на неговия афтършейв, която още се носеше из стаята. В този момент не плаках. Не можех. Сякаш сърцето ми беше станало камък.

Първата нощ без него беше най-дългата в живота ми. Слушах как дъждът барабани по прозореца и се чудех какво ще правя утре, вдругиден, след месец. Как ще обясня на майка ми? Как ще погледна колежките си в очите? Как ще кажа на дъщеря ни Деси, че татко вече няма да се прибира вечер?

Сутринта телефонът звънна. Беше Силвия – най-добрата ми приятелка от гимназията.

– Миме, чух… Ако искаш, ела у нас. Ще изпием по едно кафе и ще поговорим.

– Не мога… Не искам никой да ме вижда такава… – прошепнах.

– Глупости! Всички минаваме през това. Само не стой сама.

Не отидох. Вместо това цял ден подреждах гардероба, миех прозорците, изхвърлях стари дрехи – сякаш ако изчистя всичко около себе си, ще изчистя и болката вътре в мен.

Седмица по-късно телефонът пак звънна. Този път беше непознат номер.

– Мария? Здравей, тук е Петър… Петър от университета! Помниш ли ме?

Сърцето ми подскочи. Петър… онзи с усмивката, който винаги носеше книги под мишница и ми пишеше смешни бележки по време на лекции.

– Петре! Разбира се! Как си?

– Добре съм… А ти? Чух, че…

– Да, Иване си тръгна – прекъснах го бързо.

– Съжалявам… Ако имаш нужда от компания, може да се видим някой ден? Да изпием по кафе?

Съгласих се почти веднага. Имах нужда да говоря с някого, който не знае всичко за мен, който не ме гледа със съжаление.

Уговорихме се за петък вечер в малко заведение до НДК. Облякох любимата си синя рокля – онази, която Иван винаги казваше, че ме прави да изглеждам „като момиче от корица“. Гримирах се внимателно и за първи път от седмици се почувствах жива.

Петър вече ме чакаше. Усмихна се широко, прегърна ме неловко и поръча две кафета.

– Разкажи ми всичко – каза той и сложи ръката си върху моята.

Говорихме с часове – за университета, за работата ми в училище, за Деси. Смяхме се на стари спомени и за миг забравих всичко лошо.

Тогава ги видях. Иван и една млада жена – може би на двадесет и пет – седяха на две маси от нас. Тя беше с дълга руса коса и носеше парфюм, който не познавах – сладък и натрапчив. Иван я гледаше така, както някога гледаше мен.

Всичко във мен се сви. Петър усети промяната ми и проследи погледа ми.

– Това ли е той? – попита тихо.

Кимнах. Иван ме видя и пребледня. Стана бързо и дойде при нашата маса.

– Мария…

– Не е нужно да казваш нищо – прекъснах го студено.

– Това е само колежка от работа…

Излъга твърде бързо. Усетих миризмата на чужд парфюм по якето му – миризма на предателство, на вина, която никой не иска да признае.

Петър стисна ръката ми под масата.

– Може би е време да си тръгваме – прошепна той.

Излязохме навън. Въздухът беше студен, но аз дишах дълбоко – за първи път от много време усещах свобода. Свобода да бъда сама със себе си, без лъжи и преструвки.

Петър ме изпрати до вкъщи. На входа се обърнах към него:

– Благодаря ти… Мислех си, че никога няма да мога да започна отначало.

Той се усмихна:

– Всеки заслужава втори шанс, Миме. Дори когато боли.

Влязох в празния апартамент и седнах до прозореца. Гледах светлините на София и се чудех: Защо предателството винаги ухае толкова силно? Дали някога ще спра да търся вината в себе си? Може ли една жена да бъде истински свободна след всичко това?