Любов или вярност? Когато съпругът ми прекъсна връзката с моето семейство

– Яна, пак ли ще ходиш при майка си? – гласът на Георги проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз държах в ръцете си чашата с кафе, която трепереше леко.

– Тя има рожден ден, Георги. Не мога да не отида – отвърнах тихо, без да го поглеждам. Знаех, че очите му са пълни с онзи студен блясък, който се появяваше всеки път, когато споменех семейството си.

– Знаеш какво мисля за тях. След всичко, което ми казаха… – той млъкна, но думите му останаха да висят във въздуха като тежка мъгла.

Преди три години се омъжих за Георги. Беше най-щастливият ден в живота ми – бяла рокля, усмивки, сълзи от радост. Родителите ми го приеха топло, сестра ми Мария го наричаше „бате“. Всичко изглеждаше като приказка. Но приказките свършват бързо.

Първият път, когато Георги и баща ми се скараха, беше заради ремонта на апартамента ни. Баща ми настояваше да помогне, а Георги се почувства засегнат. „Не съм дете, мога сам да се оправя!“, изкрещя тогава. Майка ми опита да изглади нещата, но думите ѝ само наляха масло в огъня. Оттогава всяка среща беше напрегната.

С времето Георги започна да избягва родителите ми. Първо престана да идва на семейните вечери. После спря да вдига телефона, когато майка ми звънеше. Един ден просто каза: „Не искам повече да имам нищо общо с тях.“

В началото мислех, че ще му мине. Че ще разбере колко са важни за мен. Но времето минаваше, а той ставаше все по-студен и затворен. Всяка моя дума за семейството ми беше като предателство в неговите очи.

– Яна, избери – каза ми веднъж. – Или аз, или те.

Сърцето ми се сви. Как можех да избера? Те са моето семейство, кръвта ми. Но и той беше моят дом, човекът, когото обичах.

Започнах да лъжа. Казвах му, че отивам на работа или при приятелка, а всъщност ходех при майка си. Виждах как тя остарява с всяка година, как баща ми се прегърбва под тежестта на годините. Сестра ми Мария чакаше първото си дете и имаше нужда от мен. А аз живеех между два свята – единият пълен с любов и топлина, другият – със студенина и мълчание.

Една вечер Георги ме хвана в лъжа. Бях казала, че ще работя до късно, но той ме видял да слизам от автобуса пред блока на родителите ми.

– Лъжеш ме! – изкрещя той. – Значи толкова ли малко знача за теб?

– Не е така! – разплаках се. – Просто… не мога да ги изоставя! Те са ми родители!

– А аз какъв съм ти? – гласът му беше тих, но в него имаше болка.

Оттогава домът ни стана бойно поле. Говорехме си само за най-необходимото – сметки, пазаруване, работа. Вечерите минаваха в тишина, а леглото ни беше разделено от невидима стена.

Майка ми усещаше всичко това. Един ден ме прегърна силно и прошепна:

– Яничка, не се жертвай заради нас. Ако трябва – не идвай повече. Щастието ти е по-важно.

Но как да бъда щастлива, когато трябва да избирам между двама любими хора? Как да предам едните заради другия?

Сестра ми Мария също страдаше. Когато роди малкия Борислав, Георги дори не пожела да го види.

– Това дете няма нищо общо с мен – каза студено.

Виждах как Мария плаче нощем и ме пита:

– Защо той ни мрази толкова?

Не знаех какво да ѝ отговоря.

С времето започнах да се питам дали любовта ни с Георги не е изчерпана. Дали не сме станали чужди един на друг заради гордостта и ината му? Или може би аз съм виновна, че не намерих сили да поставя граници навреме?

Една вечер седнахме на масата и го попитах:

– Георги, обичаш ли ме още?

Той ме погледна дълго и каза:

– Обичам те. Но не мога да простя това, което направиха родителите ти.

– А можеш ли да простиш на мен? – прошепнах.

Той замълча.

Сега седя сама в тъмната кухня и слушам тишината. Чувствам се разкъсана между две половини на сърцето си. Питам се: има ли смисъл любовта, ако трябва да изоставиш корените си? Или вярността към семейството е по-силна от всичко?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли една жена да бъде щастлива, ако трябва да избира между любовта и семейството си?