Мамо, прости ми, но трябва да ти взема ключовете – Как застанах на страната на жена си срещу собствената си майка

„Мамо, не мога повече. Прости ми, но трябва да ти взема ключовете за нашия апартамент.“ Гласът ми трепереше, а ръцете ми бяха стиснати в юмруци. Майка ми стоеше срещу мен в коридора, с онзи познат поглед на разочарование и обида, който ме караше да се чувствам отново като малко дете. Зад мен, в хола, жена ми Ива държеше нашия син Петър за ръка и се опитваше да не плаче. В този момент разбрах, че никога няма да бъда същият.

Всичко започна преди две години, когато се преместихме в новия апартамент в Младост. Беше сбъдната мечта – първото ни собствено жилище, купено с кредит и много лишения. Майка ми, Мария, настояваше да ни помага – „Млади сте, не знаете още как се върти дом“, казваше тя. В началото беше мило – носеше ни супа, гледаше Петър, когато имахме нужда. Но постепенно помощта ѝ се превърна в контрол.

„Не така се готви мусака!“, „Защо Ива не глади ризите ти?“, „Петър трябва да си ляга по-рано!“, „Тази жена не умее да бъде домакиня!“ – всеки ден нови забележки. Ива търпеше, стискаше зъби и ми казваше: „Това е майка ти, ще се науча да я приемам.“ Но виждах как се променя – усмивката ѝ избледняваше, започна да избягва майка ми, а после и мен.

Една вечер се прибрах по-рано от работа. Вратата беше открехната – майка ми имаше ключ и често идваше без предупреждение. Чух гласовете им в кухнята:

– Иво е слаб мъж, щом ти позволява да правиш каквото си искаш! – изсъска майка ми.
– Стига вече! – гласът на Ива беше тих, но твърд. – Това е моят дом!
– Дом? Ти само живееш тук благодарение на сина ми!

Влязох и ги заварих една срещу друга като два противника на ринга. Майка ми ме погледна с очакване: „Кажи ѝ! Кажи ѝ къде ѝ е мястото!“

Тогава не казах нищо. Преглътнах думите си и избягах в банята. Страхувах се да застана срещу майка си. Бях израснал с нея след като баща ми ни напусна – тя беше всичко за мен. Но тази нощ Ива спа в детската стая с Петър, а аз останах сам в спалнята.

На следващия ден Ива ме погледна право в очите:
– Или ще говориш с майка си, или ще си тръгна с Петър. Не мога повече.

Сърцето ми се сви. Обичах жена си, обичах и майка си. Как да избера? Опитах се да говоря с Мария:
– Мамо, моля те, уважавай Ива. Това е нашият дом.
– Вашият дом? Аз ви дадох всичко! Ако не бях аз, още щяхте да живеете под наем! Тази жена те настройва срещу мен!

Седмици наред живеехме в напрежение. Майка ми идваше всеки ден, проверяваше шкафовете, подреждаше дрехите ни, критикуваше Ива пред Петър. Веднъж го чух да казва: „Баба каза, че мама не може да готви.“

Тогава разбрах – това вече не е само между нас възрастните. Детето ни растеше в атмосфера на обида и недоверие.

Една събота Ива събра багажа си. Петър плачеше:
– Тате, защо мама си тръгва?

Избрах. Отидох при майка ми:
– Мамо… трябва да ти взема ключовете. Това е нашият дом. Обичам те, но повече не мога така.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предал.
– Значи тази жена е по-важна от мен? След всичко?
– Не е въпрос на важност… Въпрос на уважение е. Ако обичаш мен – уважавай избора ми.

Взе чантата си и тръшна вратата. Чувах я как плаче на стълбите.

Върнах се при Ива и Петър. Прегърнах ги силно. Сълзите ми капеха по косата на сина ми.

Минаха месеци. Майка ми не ми говореше дълго време. Понякога я виждах пред блока – стоеше и гледаше към прозорците ни. Болеше ме, но знаех, че съм направил правилното.

Сега често се питам: Може ли човек да бъде едновременно добър син и добър съпруг? Или винаги някой трябва да страда? Какво бихте направили вие на мое място?