Съдба в бяло: Изповедта на Невена Петрова

— Не, не искам да ме гледаш така! — извиках през сълзи, докато майка ми се опитваше да ми оправи воала. — Не съм жалка! Не съм!

Гласът ми отекна в малката стая на втория етаж в нашия панелен апартамент в Люлин. Булчинската рокля, която баба ми уши с треперещи ръце, се разливаше като разлято мляко върху инвалидната количка. В огледалото видях отражението на майка ми – лицето ѝ беше бледо, очите ѝ – пълни с вина и страх.

— Невена, моля те… — прошепна тя. — Всичко ще бъде наред. Георги те обича.

— А ти? Ти обичаш ли ме? — гласът ми беше остър като нож. — Къде беше, когато татко ме изгони от вкъщи? Когато се случи катастрофата?

Тя се разплака. За първи път я виждах толкова безпомощна.

— Не можех да избера между вас… — каза тя тихо. — Той… той не можеше да понесе мисълта, че дъщеря му ще остане инвалид за цял живот.

— А аз трябваше да понеса всичко! — извиках. — И болката, и самотата, и срама!

В този момент Георги влезе в стаята. Усмихна се плахо, но очите му бяха пълни със съмнение. Знаех, че майка ми го е викнала да ме успокои, но той не беше сигурен дали иска да остане.

— Готова ли си? — попита той тихо.

Погледнах го дълго. Спомних си първата ни среща – как ме заведе на Витоша, как се смяхме до сълзи, как ме целуна под звездите. Тогава още можех да тичам, да танцувам, да мечтая. После дойде онази нощ – шумът на гумите, светлините на линейката, болницата…

— Не знам дали съм готова — отвърнах честно. — Не знам дали някога ще бъда.

Той клекна до мен и хвана ръцете ми.

— Невена, аз те обичам такава, каквато си. Не ме интересува дали ходиш или не. Искам да бъда с теб.

— А ако утре се събудиш и решиш, че не можеш? — попитах го през зъби.

Той замълча. Погледна към майка ми, после към мен.

— Ще се боря за нас — каза накрая. — Но трябва и ти да го искаш.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми – Мария.

— Неви, татко пита дали ще дойдеш на сватбата…

— Кажи му, че не знам — отвърнах студено.

Истината беше, че баща ми не можеше да приеме новата ми съдба. След катастрофата той се затвори в себе си, започна да пие повече и една вечер просто ми каза: „Не мога да гледам какво стана с теб.“ Изгони ме от вкъщи. Майка ми остана при него – страхуваше се да го напусне. Аз отидох при баба ми в Банкя и там прекарах най-тежките месеци от живота си.

Георги беше единственият, който не ме изостави. Но и той имаше своите моменти на слабост. Веднъж го чух да говори по телефона с някого:

— Не знам дали ще издържа… Обичам я, но всичко е толкова трудно…

Тогава разбрах – любовта не е достатъчна. Трябваше да простя – на себе си за това, че не съм същата; на баща ми за страха му; на майка ми за слабостта ѝ; на Георги за колебанията му.

Сватбата беше малка – само най-близките ни приятели и роднини. Баба ми държеше ръката ми през цялото време. Когато дойде моментът за клетвата, Георги коленичи до мен и прошепна:

— Обещавам ти, че ще бъда до теб – в радост и болка.

Погледнах го през сълзи.

— А аз ти обещавам, че ще се опитам да простя – на теб, на себе си, на всички.

След церемонията баща ми дойде при мен. Стоеше неловко до количката ми.

— Прости ми, Невена… — каза той тихо. — Аз… аз не знаех как да бъда баща на дете като теб.

Погледнах го дълго. В очите му видях болка и срам.

— Аз също не знаех как да бъда дъщеря на такъв баща — отвърнах тихо.

Прегърнахме се за първи път от години.

Сега седя до прозореца в малкия ни апартамент с Георги. Животът ни не е лесен – всеки ден е битка с болката, с предразсъдъците на хората, с моите собствени страхове. Но вече знам: прошката е по-силна от омразата.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Или всичко това ме направи човека, който съм днес?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек наистина да прости – на другите и най-вече на себе си?