Съседи, приятели, предатели: Краят на една дружба в панелката

— Не мога да повярвам, че го направихте! — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на апартамента ни в Люлин. Мирослав, мъжът ми, стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Срещу нас стояха Даниела и Петър — нашите съседи, нашите най-добри приятели. Или поне така си мислехме досега.

Всичко започна преди шест години, когато се нанесохме в този панелен блок. Бяхме млади, влюбени и изпълнени с надежди. Още първата вечер Даниела ни донесе домашна баница и ни покани на кафе. Оттогава не минаваше седмица без да се съберем — едни вечери у нас, други у тях. Споделяхме всичко: радости, болки, сметки за парното и мечти за по-добър живот. Когато се роди дъщеря ни Елица, Даниела беше първата, която я гушна след бабите.

С Петър и Мирослав често ремонтираха нещо из мазетата или играеха шах на пейката пред блока. Аз и Даниела си разказвахме тайните — за майките ни, за работата, за страховете ни. Вярвах ѝ повече, отколкото на собствената си сестра.

Но тази пролет нещо се промени. Започна с дребни неща — Даниела избягваше погледа ми, Петър стана по-студен. Мислех си, че са уморени или имат свои грижи. Докато една вечер не чухме вратата им да се тряска и гласовете им да се извисяват през тънките стени.

— Не мога повече! — крещеше Даниела. — Всичко е заради тях! Те винаги са по-важни!

Мирослав ме погледна притеснено. Не казахме нищо, но усещахме как нещо се разпада.

След седмица разбрахме истината. Управителят на блока дойде при нас с писмо от домоуправата — някой беше подал жалба срещу нас за „нарушаване на реда и спокойствието“ и „нередовно плащане на такси“. Бяхме шокирани — винаги плащахме навреме и никога не сме правили шумни купони.

— Кой би направил такова нещо? — питах Мирослав.

— Знаеш ли… — започна той колебливо. — Петър вчера ме гледаше странно. Мислиш ли…

Не исках да вярвам. Но когато отидох при Даниела да я попитам директно, тя избягваше очите ми.

— Не знам за какво говориш — каза тихо и затвори вратата почти в лицето ми.

Седмици наред атмосферата беше ледена. Елица питаше защо вече не ходим у леля Даниела и чичо Петър. Аз не знаех какво да ѝ кажа.

Една вечер Мирослав се върна от събрание на входа с пребледняло лице.

— Всички знаят — прошепна той. — Петър е разказал на всички, че сме лъжци и че сме ги използвали за услуги. Че сме крили сметки и сме правили ремонти без разрешение.

Светът ми се срина. Как можеше човекът, който държеше Елица на ръце като бебе, да каже такива неща? Как можеше Даниела да стои и да мълчи?

Опитах се да говоря с нея още веднъж. Намерих я пред блока, докато пушеше нервно.

— Защо? — попитах само това.

Тя ме погледна със сълзи в очите.

— Не знам… Всичко се обърка. Петър ревнуваше от вашето щастие. Мислеше, че му взимате приятелите… А аз… Аз просто не можех да избера страна.

— Но ти избра — казах тихо.

Върнах се вкъщи и плаках цяла нощ. Мирослав ме прегърна и каза:

— Ще мине… Ще намерим нови приятели.

Но как да вярвам отново? Как да пусна някого толкова близо до сърцето си?

Минаха месеци. Съседите ни гледаха с подозрение, някои ни избягваха в асансьора. Елица започна училище и намери нови приятели. Аз започнах работа в кварталната библиотека и срещнах хора, които не знаеха нищо за миналото ми.

Понякога виждам Даниела на пазара или в магазина. Поглеждаме се за миг — в очите ѝ има вина, в моите — болка.

Сега стоя на балкона и гледам към панелните блокове отсреща. Мисля си: колко лесно е да изгубиш всичко заради една лъжа? И дали някога ще мога пак да вярвам истински?

А вие… прощавате ли лесно предателството? Или затваряте завинаги сърцето си?