Защо баба вече не идва? История за тишината, която боли

— Мамо, кога ще дойде баба? — гласът на малката ми дъщеря Елица проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех как да ѝ отговоря. Вече шести месец баба Катя не беше прекрачвала прага ни. Всяка неделя децата чакаха да чуят познатото почукване по вратата, а аз се преструвах, че не забелязвам как поглеждат часовника.

— Не знам, мило — казах тихо, без да се обръщам. — Може би е заета.

Елица въздъхна и се върна при брат си. Чух ги как шепнат в хола, а думите „баба“ и „защо“ се повтаряха като ехо в главата ми. Истината беше, че и аз не знаех защо. Или може би знаех, но не исках да си призная.

Всичко започна онази вечер през декември, когато свекърва ми дойде на гости за Коледа. Беше донесла домашна баница и подаръци за децата — ръчно плетени чорапи и книжки с приказки. Седнахме на масата, а разговорът тръгна по обичайния път: как са децата, как върви работата на мъжа ми Петър, дали съм доволна от новата си работа в аптеката.

— Мария, ти си умна жена — каза тя изведнъж, докато сипваше супа на Елица. — Но понякога ми се струва, че забравяш кое е най-важното.

Погледнах я изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Децата имат нужда от майка си. Не от някой, който все бърза за работа или гледа телефона си.

Петър се намеси:

— Мамо, Мария прави всичко възможно. Не е лесно с две деца и работа на смени.

Но Катя само поклати глава.

— Аз съм гледала Петър сама. Знам какво е. Но семейството трябва да е на първо място.

Тогава избухнах. Месеци наред бях трупала умора и вина — че не съм достатъчно добра майка, че не мога да угодя на всички. Гласът ми трепереше:

— Знам, че не съм идеална! Но правя всичко по силите си! Не е нужно всеки път да ми го напомняш!

Настъпи неловко мълчание. Катя остави лъжицата и стана от масата.

— Явно вече не съм нужна тук — каза тихо и си тръгна.

Оттогава не сме я виждали. Петър ѝ звъня няколко пъти, но тя все казваше, че е заета или че не се чувства добре. На рождения ден на Елица изпрати подарък по съседката. Децата питаха защо баба не идва, а аз измислях оправдания: че е настинала, че има много работа в градината.

Вечерите станаха по-тихи. Петър се затваряше в себе си, а аз усещах как между нас расте невидима стена. Понякога го чувах да говори с майка си по телефона — кратки разговори, изпълнени с неудобство и премълчани думи.

Една вечер го попитах:

— Мислиш ли, че аз съм виновна?

Той въздъхна:

— Не знам… Може би всички сме виновни по малко. Но ми липсва майка ми. И ми липсваш ти такава, каквато беше преди.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Чувствах се сама в собствения си дом.

Майка ми веднъж ме попита:

— Защо не ѝ се обадиш? Понякога трябва първи да подадеш ръка.

Но гордостта ми беше по-силна от желанието за помирение. Всяка вечер си мислех: „Утре ще ѝ звънна.“ Но утре никога не идваше.

Децата започнаха да рисуват баба си — на всяка рисунка тя държеше ръката им или им четеше приказки. Веднъж намерих Елица да плаче в стаята си.

— Мамо, мислиш ли, че баба вече не ни обича?

Сърцето ми се сви.

— Не, мило. Баба ви обича много. Понякога възрастните се карат, но това не значи, че любовта изчезва.

Но дали беше вярно? Или тишината между нас беше по-силна от всичко?

Една неделя реших да отида до дома на Катя. Вървях по мокрия тротоар с букет карамфили в ръка и сърце, което биеше лудо от страх и вина. Позвъних на вратата ѝ. Тя отвори бавно — изглеждаше по-стара и уморена.

— Мария? — изненада се тя.

— Може ли да поговорим?

Покани ме вътре. Седнахме една срещу друга на масата — същата маса, на която толкова пъти сме пили чай и сме говорили за живота.

— Липсвате ни — казах тихо. — На всички ни.

Катя сведе поглед.

— И аз ви липсвам… Но понякога думите болят повече от мълчанието.

Заплакахме и двете. Говорихме дълго — за страховете си, за болката, за това колко е трудно да бъдеш майка и снаха едновременно.

Когато се прибрах вкъщи, децата ме посрещнаха с въпроса:

— Ще дойде ли баба?

Усмихнах се през сълзи:

— Надявам се скоро.

Сега знам, че прошката не идва лесно. Но тишината боли повече от всяка караница. Дали ще намерим сили да бъдем отново семейство? Или ще позволим на гордостта да ни раздели завинаги?