Когато любовта се превърне в окови: Бягството на една българка

„Не мога повече, Мария! Не мога!“, изкрещях на себе си, докато трескаво тъпчех дрехите си в старата чанта. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. Вратата на апартамента хлопна зад мен с глух тътен, сякаш затваряше цяла епоха. Беше вторник следобед, а слънцето се криеше зад облаците над панелните блокове в Люлин. Мъжът ми, Петър, и майка му бяха излезли – той на работа, тя на пазар. Знаех, че имам само час, може би по-малко, преди да се върнат.

Докато вървях по стълбите, всяка крачка тежеше като олово. В главата ми ехтяха думите на свекърва ми: „Мария, жената трябва да търпи. Така е било винаги!“. Петър рядко се намесваше – мълчеше или кимаше одобрително. От години живеехме заедно с майка му, защото „така е по-лесно“, както казваше той. Но за кого беше по-лесно? За мен ли?

Всяка сутрин започваше с упреци: „Пак ли не си измила прозорците?“, „Защо кафето е толкова слабо?“, „Петре, кажи ѝ да не ми пипа нещата!“. Вечерите завършваха със студени погледи и тишина, която режеше като нож. Петър се прибираше уморен и раздразнен. Понякога се карахме за глупости – кой ще изхвърли боклука, защо не съм сготвила любимата му яхния. Но най-много ме болеше безразличието му. Думите му бяха малко, но тежки: „Мария, стига си се оплаквала. Всички имат проблеми.“

Преди две години загубих баща си. Майка ми живее в малко село до Плевен и рядко се виждаме. Чувствах се сама в този град – сама сред хората, сама в собствения си дом. Понякога стоях на балкона и гледах светлините на София, чудейки се дали някой друг усеща същата празнота.

В онази сутрин всичко избухна. Свекърва ми влезе в стаята без да почука и започна да рови из шкафа ми: „Търся си шалчето! Ти пак ли си го преместила?“. Опитах се да ѝ обясня, че не съм го пипала, но тя не слушаше. Петър само въздъхна и излезе от стаята. Тогава разбрах – никой няма да ме защити. Никой няма да ме чуе.

Още същия ден реших – ще си тръгна. Без сцени, без обяснения. Само аз и една чанта спомени.

Сега седя на гарата и гледам хората – някои бързат към влаковете, други чакат някого. Аз чакам себе си. Телефонът ми звъни – Петър. Не вдигам. После майка му – пак не вдигам. Сълзите ми текат безшумно по бузите. В ума ми се въртят хиляди въпроси: Постъпих ли правилно? Ще мога ли да започна отначало? Ще ми простят ли някога?

Влакът за Плевен пристига след двадесет минути. Решавам да звънна на майка ми.

– Мамо… – гласът ми трепери.
– Марийче? Какво има, дете?
– Идвам при теб… Не мога повече тук.
– Ела, мамо. Всичко ще се оправи.

Гласът ѝ е топъл и сигурен, но усещам тревогата ѝ. Знае колко съм страдала през годините, но никога не ме е притискала да взема решение.

Във влака гледам през прозореца и си спомням първите години с Петър – как се смеехме в Борисовата градина, как мечтаехме за дом и деца. Кога всичко се обърка? Кога любовта стана тежест?

В Плевен ме посреща майка ми с отворени обятия. Прегръща ме силно и дълго не ме пуска.

– Ще останеш тук колкото искаш – казва тя.
– Ами ако Петър дойде? Ако поиска да се върна?
– Това е твоят живот, Марийче. Само ти можеш да решиш.

Първите дни са странни – чувствам се виновна, сякаш съм предала всички. Сънувам Петър и свекърва ми – чувам упреците им дори насън. Майка ми готви любимата ми мусака и ме кара да излизаме на разходки из селото. Постепенно започвам да усещам лекота – дишам по-свободно, спя по-добре.

Една вечер телефонът звъни отново – този път Петър изпраща съобщение: „Мария, върни се. Мама обеща да не те закача повече.“ Чета го десет пъти и не знам какво да отговоря.

Майка ми ме гледа внимателно:
– Какво ще правиш?
– Не знам… Страх ме е да започна отначало, но още повече ме е страх да се върна назад.

В селото хората шушукат – „Мария се е върнала при майка си“, „Сигурно са се скарали“. Не им обръщам внимание. За първи път от години усещам себе си жива.

Започвам работа в местната библиотека – малко пари, но много спокойствие. Вечерите прекарвам с майка ми или сама с книга в ръка. Понякога плача за изгубеното време, понякога мечтая за бъдещето.

Минават месеци. Петър пише все по-рядко. Свекърва ми веднъж дори ми звънна:
– Мария, върни се! Петър не е същият без теб.
– А аз? Аз каква бях с вас?
Тя замълча.

Сега стоя на прага на нов живот и се питам: Дали някога ще мога да обичам отново? Дали ще намеря сили да простя – на тях и на себе си?

Кажете ми… Вие бихте ли имали смелостта да напуснете всичко познато в името на себе си?