Любов в сянката на коментарите: Историята на Марин и Зорница

— Виж ги, пак са качили снимката ни! — гласът на Зорница трепереше, докато държеше телефона си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а аз усещах как гневът ме изпълва. Беше късна вечер, а в апартамента ни в Люлин цареше тягостна тишина, прекъсвана само от звука на известията.

Преди седмица се оженихме. Беше скромна, но щастлива сватба — с роднини, приятели, музика и много смях. Снимката, която качихме във Facebook, беше просто един спомен за нас. Но някой я беше споделил в група „Смешки от България“ и лавината от подигравки не закъсня.

„Гледай ги тия двамата!“, „Тя сигурно го е взела заради парите му!“, „Абе, той не вижда ли как изглежда?“ — четях коментарите и усещах как всяка дума се забива като нож в гърба ми. Не бяхме фотомодели — аз съм пълен, с криви зъби, а Зорница има белег на бузата от детството. Но никога не съм мислил, че това ще е повод за такава жестокост.

— Марине, не мога повече! — прошепна тя. — Защо хората са толкова зли?

Прегърнах я силно. — Не им обръщай внимание, Зори. Те не ни познават.

Но истината е, че и аз започнах да се съмнявам. В себе си. В нея. В нас. Вечер лежах буден и се чудех дали не съм я обрекъл на подигравки и болка. Майка ми също не помогна:

— Марине, казах ти да не качваш снимки в интернет! Хората са зли, ще ви се смеят!

— Мамо, това е нашият живот! — отвърнах ѝ ядосано.

— Ама ти мислиш ли за Зорница? Тя е чувствителна! — настоя тя.

Сякаш не знаех. Виждах как Зорница става все по-затворена, спря да излиза с приятелки, изтри профила си във Facebook. Дори на работа започнаха да я гледат странно — някой беше разпратил линка до колегите ѝ.

Една вечер баща ми дойде на гости. Седнахме на масата с ракия и салата.

— Марине — започна той внимателно, — знаеш ли, че хората винаги ще говорят. Но важното е какво мислиш ти за себе си и за жена си.

— Татко, боли ме. Не мога да гледам как страда.

— А ти страдаш ли?

Замълчах. Не исках да призная, че всяка подигравка ме кара да се чувствам малък и безсилен.

— Ако я обичаш, ще застанеш до нея — каза баща ми твърдо. — Не позволявай на чуждите думи да ви разделят.

Тази нощ дълго мислих над думите му. На следващия ден реших да направя нещо различно. Написах пост във Facebook:

„Да, това сме ние — Марин и Зорница. Не сме перфектни, но се обичаме истински. Вашите подигравки няма да ни разделят. Научете се да обичате преди да съдите.“

Постът ми събра стотици реакции — някои подкрепящи, други още по-злобни. Но между тях имаше и хора като нас:

„И ние минахме през същото! Дръжте се!“
„Не сте сами!“

Зорница плака цяла вечер — този път от облекчение.

— Благодаря ти, Марине — прошепна тя. — За първи път от седмица се чувствам по-добре.

Започнахме да излизаме повече навън — в парка, на кино, дори на разходка из центъра на София. Първоначално хората ни гледаха странно, някои шушукаха зад гърба ни. Но с времето свикнахме да не обръщаме внимание.

Семейството ми постепенно прие ситуацията. Майка ми дори започна да защитава Зорница пред съседките:

— Моята снаха е най-добрата! Хората просто завиждат!

Научихме се да живеем със сенките на коментарите. Понякога още боли, но вече знаем кои сме и защо сме заедно.

Сега често си мисля: Колко струва любовта ни? Достатъчна ли е да устои на злобата на света? А вие как бихте постъпили на мое място?