Домът на предателството: Историята на една разбита сестринска връзка

– Не мога да повярвам, че ми го причиняваш, Мария! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Сестра ми стоеше срещу мен в хола на новия ни дом – нашия дом на мечтите, който с Иван бяхме купили след толкова години лишения и спестявания. Очите ѝ бяха студени, а до нея, с ръце в джобовете, стоеше мъжът ѝ – Георги, винаги с онази самодоволна усмивка, която ме караше да се чувствам малка.

– Не преувеличавай, Деси – каза тя с равен тон. – Просто искаме да обсъдим възможността да прехвърлите къщата на нас за известно време. Знаеш, че имаме проблеми с банката.

– За известно време? – почти извиках. – Това е нашият дом! Нашият живот! Как можеш дори да го поискаш?

Георги се намеси:
– Деси, не се дърпай. Ако не ни помогнете, ще загубим всичко. Ти си ми зълва, но все пак сме семейство. Не е ли това най-важното?

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Но сега усещах как тази вяра се разпада като къща от карти. Спомних си всички онези вечери, когато с Иван брояхме стотинките, отказвахме си екскурзии и нови дрехи, за да съберем за този дом. Спомних си как Мария винаги беше по-обичаната дъщеря – по-умната, по-красивата, по-успешната. А аз? Аз винаги бях „другата“.

– Не мога – прошепнах. – Не мога да ви дам дома си.

Мария изсумтя:
– Винаги си била егоистка, Деси. Мислиш само за себе си.

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Излязох от стаята и се затворих в спалнята. Иван ме намери там, седнала на леглото със свити колене.

– Какво става? – попита тихо.

– Искат да им дадем къщата… За „известно време“. Иначе ще загубят апартамента си.

Иван въздъхна тежко:
– Знаеш ли… Георги винаги е бил хитрец. Не вярвам на нито една тяхна дума.

– Но Мария е сестра ми…

– Сестра ти или не – това е нашият дом. Ако им го дадем, никога няма да го видим обратно.

Седмиците след този разговор бяха кошмарни. Мария започна да настройва майка ни срещу мен. Обаждаше се всеки ден:
– Деси, как можа? Това е Мария! Тя ти е сестра! Какво ще кажат хората?

Съседите започнаха да ме гледат накриво. Веднъж чух как леля Пенка от третия етаж шепне на другите:
– Горката Мария… Сестра ѝ я оставила на улицата.

Иван се ядосваше все повече:
– Няма да им дадем нищо! Това е нашият живот!

Но аз не можех да спя нощем. Всяка вечер гледах тавана и се питах: „Дали не съм лош човек? Дали не трябваше да помогна?“

Една вечер Мария дойде сама. Очите ѝ бяха подпухнали.
– Деси… Моля те… Георги ме заплашва, че ще ме остави, ако не му помогна. Аз… не знам какво да правя.

За миг сърцето ми омекна. Прегърнах я. Но после тя прошепна:
– Ако не ни помогнеш, ще кажа на всички какво направи преди години…

Погледнах я невярващо:
– Какво имаш предвид?

– Знаеш много добре… За онези пари от наследството на баба.

Светът ми се срина. Тя беше готова да ме изнудва. Сестра ми.

На следващия ден Иван намери писмо в пощенската кутия: „Ако не прехвърлите къщата до края на месеца, всички ще научат истината.“

Седяхме двамата на масата и мълчахме дълго.
– Ще се борим – каза Иван твърдо.

Започнаха седмици на адвокати, обиди и клевети. Майка ни спря да ми говори. Баща ни мълчеше гузно по телефона. Съседите ни отбягваха.

Една вечер Иван ме прегърна силно:
– Деси, ако трябва да избирам между теб и всички останали – избирам теб.

Плаках дълго в прегръдките му.

В крайна сметка не дадохме дома си. Мария се изнесе при роднини в провинцията. Георги я напусна. Майка ни още не ми говори.

Но аз всяка сутрин излизам на терасата и гледам изгрева над нашия дом – домът, за който се борихме сами.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли някога семейството ни да бъде цяло отново? А вие как бихте постъпили?