Сърцето на Петър: Майчина болка и нов живот за Валентина

– Не! Не! Не може да е вярно! – крещях в коридора на „Пирогов“, докато лекарят стоеше пред мен с онзи празен, уморен поглед. Сякаш думите му не можеха да пробият през стената на отчаянието ми. Петър, моето момче, моят син, моят смисъл – беше си отишъл. Само на двадесет и две. Един миг невнимание, една мокра улица, един шофьор, който говореше по телефона… и всичко свърши.

Светът ми се срина. Съпругът ми, Георги, стоеше до мен, но не можеше да ме докосне. Бяхме като две сенки, които се разминават в тъмното. Дъщеря ни Мария плачеше тихо в ъгъла, а аз се чувствах като празна черупка. В главата ми ехтяха думите на лекаря: „Мозъчната смърт е настъпила. Съжалявам.“

Дните след това бяха мъгла. Не ядях, не спях, само гледах снимките на Петър – усмихнат на бала си, прегърнал кучето ни Рошко, целуващ баба си по бузата. В един момент телефонът звънна. Беше д-р Костадинова от болницата.

– Госпожо Иванова, знам, че е трудно… Но бих искала да поговорим за донорство на органи. Вашият син може да спаси няколко живота.

Първоначално исках да затворя. Как можех да позволя някой да докосне тялото на детето ми? Но после си спомних как Петър винаги помагаше на всички – носеше храна на бездомни хора, събираше пари за болно дете в училище. Той би искал това.

– Да – прошепнах. – Ако сърцето му може да спаси някого… нека.

Георги избухна:
– Как можеш? Това е нашето дете! Тялото му трябва да си остане цяло!

– Петър не е само тяло! – изкрещях през сълзи. – Той беше добър човек! Ако може да даде живот… нека го направи!

Дни по-късно разбрахме за Валентина – млада жена от Пловдив, майка на две деца, която чакаше трансплантация от месеци. Сърцето на Петър беше подходящо. Не знаех дали да се радвам или да плача още повече.

Погребението беше тихо. Малко приятели, роднини и много цветя. След това вкъщи Георги не ми говореше с дни. Мария се затвори в стаята си и слушаше музика до късно през нощта. Аз седях пред прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото.

Една вечер получих писмо от Валентина. Не я познавах, но думите ѝ ме разтърсиха:

„Уважаема госпожо Иванова,
Не знам как да изразя благодарността си. Вашият син ми даде втори шанс да видя децата си да растат. Знам, че болката Ви е огромна, но сърцето му ще продължи да живее в мен. Обещавам да го пазя и обичам.“

Четох писмото десетки пъти. Плаках и се молех Петър да ме чуе.

Седмици по-късно Георги се прибра пиян една вечер.
– Ти уби сина ни втори път! – изкрещя ми той. – Как можа да дадеш сърцето му на непозната?

– Не съм го убила! – отвърнах през сълзи. – Дадох смисъл на смъртта му! Ако ти не можеш да го разбереш… не знам как ще продължим!

Той излезе и трясна вратата. Останах сама в тъмното.

Времето минаваше бавно. Един ден Валентина поиска да се срещнем. Бях ужасена – какво ще ѝ кажа? Ще мога ли да погледна жената, която носи сърцето на сина ми?

Срещнахме се в малко кафене до болницата в Пловдив. Тя беше бледа, но очите ѝ светеха от живот.
– Благодаря Ви – каза тя тихо и хвана ръката ми. – Всеки ден мисля за Вас и за Петър.

Погледнах я дълго. Опитвах се да усетя нещо от сина си в нея – жест, усмивка, поглед… Но тя беше различна. И все пак, когато сложих ръка върху гърдите ѝ и усетих туптенето на сърцето му, сякаш за миг той беше там.

– Понякога си мисля – прошепнах аз, – дали той ме чува през Вас? Дали усеща любовта ми?

Валентина се разплака.
– Ще го нося със себе си цял живот.

След тази среща започнах да намирам покой. Георги така и не можа да ми прости напълно, но Мария започна да говори за брат си без страх от болката.

Сега често се питам: Дали направих правилното? Дали майчината любов може да победи смъртта? А Вие как бихте постъпили?