Къщата, която раздели семейството ми

— Не мога да повярвам, че го правите! — гласът ми трепереше, докато гледах свекърва ми право в очите. Стоях в малката кухня на къщата в село Долно Камарци, където живеехме вече осем години заедно със семейството на мъжа ми. Миризмата на прясно изпечен хляб се смесваше с горчивината в гърдите ми.

Свекърва ми, леля Пенка, не ме погледна. Само въздъхна тежко и продължи да меси тестото, сякаш нищо не се случваше. Свекърът ми, бай Стефан, седеше на масата и нервно въртеше чашата си с чай.

— Това е наше решение, Мария — каза той тихо. — Къщата ще остане на Гергана. Тя е по-малка, има нужда от подкрепа.

— А ние? А вашият син? — гласът ми се пречупи. — Осем години живеем тук, ремонтирахме покрива, сменихме дограмата, всичко направихме заедно! Как може така?

Мъжът ми, Ивайло, стоеше до мен като сянка. Очите му бяха пълни с болка, но не каза нищо. Знаех, че вътре в него бушува буря, но никога не беше добър в споровете с родителите си.

Гергана, по-малката сестра на Ивайло, се появи на вратата с широка усмивка. Току-що беше завършила университета в София и се върна в селото само за уикенда. Винаги беше любимката на родителите си — глезена, обгрижвана, никога не й липсваше нищо.

— Мамо, тате, благодаря ви! — извика тя и прегърна майка си. — Обещавам да се грижа за къщата!

Почувствах как кръвта ми кипва. Всичките години труд, лишения и компромиси се изпариха за миг. Спомних си как през зимата стояхме без парно, защото парите не стигаха за дърва. Как работех допълнително в магазина на леля Маргарита, за да купим нов бойлер. Как всяка неделя чистех двора и садях цветя пред прозорците.

— Не е честно — прошепнах. — Не е честно…

Тази вечер не можах да заспя. Ивайло лежеше до мен и мълчеше. В тъмното чух как тихо плаче. За първи път го виждах толкова безпомощен.

— Трябва да говориш с тях — казах му. — Това е твоята къща също.

— Не мога — отвърна той глухо. — Те са решили. Не искам да се карам с тях.

— А аз? Аз какво да правя? — попитах през сълзи.

На следващия ден събрах сили и отидох при свекърва ми. Тя седеше на пейката пред къщата и плетеше чорапи.

— Лельо Пено, защо го правите? — попитах я направо.

Тя въздъхна и остави плетката.

— Марийче, ти си добра жена. Но Гергана е сама, няма кой да й помага. Ивайло има теб, имате работа, ще се оправите. А тя… тя е още дете в моите очи.

— А нашият труд? Нашите мечти? — гласът ми трепереше.

— Животът е такъв — каза тя тихо. — Понякога трябва да жертваш едното дете заради другото.

В този момент разбрах, че никога няма да бъда част от това семейство истински. Че винаги ще бъда чужда.

След седмица подписаха документите при нотариус в Ихтиман. Къщата вече беше на името на Гергана. Аз спрях да говоря със свекърите си. Не можех да ги гледам без да усещам горчивина и обида.

Майка ми ме попита по телефона:

— Защо не се махнете оттам? Защо търпиш?

— Защото Ивайло не може да си тръгне — отвърнах аз. — Това е неговият дом.

Но домът вече не беше наш. Всяка сутрин ставах с усещането за загуба. Вечерите минаваха в мълчание. Ивайло все повече се затваряше в себе си.

Една вечер Гергана дойде при нас с новия си приятел. Смееха се шумно в двора и обсъждаха как ще ремонтират стаите за гости.

— Може би ще направим къща за гости! Ще печелим от туристи! — каза тя ентусиазирано.

Почувствах се като призрак в собствения си дом. Всичко, което бяхме градили с Ивайло, вече не ни принадлежеше.

Започнах да боледувам често. Лекарят в селото каза, че е от нерви. Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив.

— Не мога да оставя Ивайло сам — казах й. — Той няма никого освен мен.

Една сутрин Ивайло ме погледна с празен поглед:

— Мария, мислиш ли, че някога ще ни простят?

— За какво да ни прощават? Ние сме жертвите тук! — извиках аз.

Той само поклати глава и излезе навън.

Минаха месеци. Къщата се промени — Гергана боядиса фасадата в жълто, сложи нова ограда, махна старите люляци от двора. Аз вече бях само гостенка в собствения си живот.

Една вечер седнах на пейката пред къщата и заплаках като дете. Селото беше тихо, само щурците пееха.

— Какво направихме погрешно? — прошепнах във въздуха. — Защо доброто винаги остава незабелязано?

Скъпи читатели, кажете ми: бихте ли простили такава несправедливост? Или бихте напуснали всичко и започнали отначало?