Тишината на неделните обяди: Когато семейството се разпада на масата

– Зорнице, моля те, не идвай повече в неделя. – Гласът на Мария, снаха ми, беше тих, но твърд. Стоях на прага на кухнята им, с чиния топла баница в ръце, а думите ѝ се забиха в гърдите ми като нож. Не знаех какво да кажа. Синът ми, Ивайло, стоеше до нея и гледаше в пода. Не посмя да ме погледне.

Върнах се у дома с празни ръце. Баницата оставих на масата, но никой не я докосна. Къщата ми беше тиха – прекалено тиха за неделя. Цял живот съм вярвала, че неделният обяд е свещен – време, в което семейството се събира, споделя хляб и радости, кара се за глупости и после се смее заедно. Но сега тази традиция беше прекъсната. Аз бях изключена.

Седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си първите ни неделни обяди – Ивайло беше още малък, тичаше около масата, а аз му се карах да не разлива супата. После порасна, ожени се за Мария – хубаво момиче, възпитано, но винаги малко дистанцирана. Опитвах се да ѝ угаждам – правех любимите ѝ сарми, купувах ѝ цветя за именния ден. Но сякаш никога не бях достатъчно добра.

Вечерта телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Елена.
– Как си, Зори?
– Добре съм – излъгах.
– Пак ли беше при Ивайло?
– Не… Мария ме помоли да не ходя повече.
Настъпи тишина. Чух я как въздъхва тежко.
– Не се притеснявай, мила. Младите са такива днес. Искат си спокойствието.
– Ами ако вече нямам място в живота им? – прошепнах.
– Ще намериш начин. Ти винаги намираш.

Но тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм дала на Ивайло – безсънните нощи, когато беше болен; парите за университета; подкрепата, когато остана без работа. А сега – едно изречение и всичко приключи.

На следващата сутрин отидох до пазара. Срещнах съседката ми, баба Пенка.
– Защо си така замислена, Зори?
– Снаха ми не иска да ходя вече на обяд у тях.
– Ех, дете… И на мен ми го направиха преди години. Сега само котката ми прави компания на масата.

Върнах се вкъщи с торба празни надежди и няколко ябълки. Реших да напиша писмо на Ивайло. Не смея да му звънна – страх ме е от отговора му.

„Скъпи мой сине,
Не знам какво съм направила погрешно. Ако съм те обидила или притеснила Мария – прости ми. Знам, че имате нужда от време за себе си. Но ти винаги ще бъдеш моето дете и домът ми винаги ще бъде отворен за теб. Обичам те.
Мама“

Не получих отговор. Дните минаваха бавно – всяка неделя ставаше все по-болезнена. Виждах ги понякога на улицата – Ивайло държеше Мария за ръка, а тя носеше коремче. Щяха да стават родители. Никой не ми каза.

Една вечер чух шум пред входната врата. Отворих и видях Ивайло сам.
– Мамо…
Гласът му трепереше.
– Може ли да поговорим?
Поканих го вътре. Седнахме един срещу друг на масата – същата маса, около която някога се смеехме заедно.
– Мария е бременна – каза той тихо.
– Знам – отвърнах аз и усетих как сълзите напират в очите ми.
– Моля те… Не се сърди на Мария. Тя просто… има нужда от пространство. Страхува се да не я сравняваш с теб.
– Никога не бих го направила! – извиках аз по-силно, отколкото исках.
– Знам… Но тя така го усеща. Моля те, дай ни време.

Замълчахме дълго. После той стана и ме прегърна силно – както когато беше малък.
– Обичам те, мамо.
– И аз те обичам, сине.

След като си тръгна, останах сама в тишината на дома си. Неделите вече никога няма да са същите. Но може би трябва да приема промяната – дори когато боли.

Понякога си мисля: Кога една майка трябва да пусне детето си? И дали някога преставаш да бъдеш нужна? Какво мислите вие?