Когато семейството поиска твоя дом: Историята на една предателска зима
— Не мога да повярвам, че го казваш сериозно, Мария! — гласът ми трепереше, докато стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не се счупи. Бяхме седнали в хола на малкия ми двустаен апартамент в Люлин, а навън снегът се сипеше безмилостно.
Мария ме гледаше с онзи неразбиращ, почти надменен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна за неща, които дори не съм правила. — Ама какво толкова? Ти си сама, нямаш деца, а ние с Петър се мъчим в онзи панелен кошер с двете момчета. Мама каза, че ще е най-добре за всички.
Мама… В този момент сякаш чух тихото ѝ подсмърчане от кухнята. Знаех, че е там и слуша всяка дума. Откакто татко почина, тя се беше превърнала в сянка на себе си — лесно манипулируема, винаги търсеща мир на всяка цена. Но този път цената беше моят дом.
— Не е толкова просто — отвърнах тихо. — Това е моят апартамент. Работих години наред, за да го изплатя. Как може изобщо да го искаш?
Мария въздъхна театрално и се обърна към майка ми, която вече стоеше на прага със зачервени очи. — Кажи ѝ ти, мамо! Кажи ѝ колко ще ни помогне това!
Майка ми пристъпи плахо напред и хвана ръката ми. — Мила, моля те… Петър е твоят брат. Той винаги ти е помагал. Сега имат нужда от повече пространство за децата. Ти си силна, ще се оправиш навсякъде…
В този момент усетих как нещо вътре в мен се чупи. Спомних си всички онези нощи, в които работех до късно в болницата като медицинска сестра, за да изплатя този апартамент. Спомних си как Петър никога не беше до мен, когато имах нужда от помощ — нито когато татко почина, нито когато бях болна.
— А ти някога попита ли ме как се чувствам? — прошепнах аз. — Или просто решихте, че щом съм сама, значи всичко ми е излишно?
Мария се изсмя сухо. — Не бъди егоистка! Семейството е най-важното!
— Семейството ли? — гласът ми вече беше остър като нож. — Семейството не взима от теб това, което си градил цял живот! Семейството не те кара да се чувстваш виновен заради собствените ти успехи!
Майка ми заплака още по-силно. — Моля те… Не искам да се карате! Всичко правя заради вас!
— Не, мамо! — прекъснах я аз. — Всичко правиш заради тях! Защото ти е по-лесно да жертваш мен!
В този момент Петър влезе през вратата с двамата си сина. Децата тичаха и се смееха, а той ме погледна с онзи уморен, примирен поглед.
— Какво става тук? — попита той.
Мария веднага скочи: — Сестра ти не иска да ни помогне! Егоистка!
Петър въздъхна тежко и седна до майка ни. — Знаеш ли колко трудно ни е? Аз работя на две места, Мария също… А ти имаш всичко!
— Имам всичко? — повторих аз горчиво. — Имам един апартамент и самота! Това ли е всичко?
Тишината беше оглушителна. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният вой на вятъра.
— Не мога да го направя — казах най-накрая. — Не мога да ви дам дома си.
Мария скочи като ужилена. — Ще съжаляваш! Всички ще те намразят!
Петър ме погледна разочаровано. Майка ми се свлече на стола и зарови лице в ръцете си.
Тази нощ не спах. Лежах и гледах тавана, а сълзите ми мокреха възглавницата. Чудех се дали наистина съм лош човек. Дали някога ще ми простят? Или аз ще трябва да простя на себе си?
На следващия ден Мария беше разказала на всички роднини каква неблагодарница съм. Телефонът ми прегря от обиди и укори. Никой не попита как се чувствам аз.
Минаха седмици в мълчание и студени погледи по семейните събирания. Майка ми идваше рядко и винаги изглеждаше притеснена. Петър спря да ми пише.
Една вечер я намерих пред входа ми със сак в ръка.
— Може ли да остана при теб? Мария ме изгони… Казала съм ѝ, че няма право да ти иска апартамента.
Прегърнах я силно и тогава разбрах: понякога трябва да загубиш всичко, за да намериш себе си.
Сега седя сама в хола си и гледам снега навън. Питам се: Кога семейството престава да бъде дом? И колко струва една любов, ако трябва да я купиш със собствения си покрив?